— Бренда Джо — рече Евън. — Ти си добро момиче. Съжалявам за случилото се.
Каза го така, сякаш ставаше дума за бримка в чорапа й или за счупено токче.
— Е, беше интересно — отговори тя, като се опитваше да бъде весела и хладнокръвна.
— Ще те изкараме оттук, веднага щом можем — добави той.
Тогава тя се сети за какво говори — портата. Нямаше електричество и тя не работеше.
Евън отброи петстотин долара. Както обикновено. Даде й още петстотин заради главоболията.
— Ще извикаш ли полиция? — попита Кристал.
— Защо?
— Заради всичко това.
— Наистина ли искаш да си имаш работа с полицията?
— Не особено.
— Добре тогава.
— Но…
— Не раздувай толкова много нещата. Неколцина мои приятели, малко недоразумение — това е всичко.
— Как така?
— Ще се оправя сам.
Малкият автоматичен пистолет беше на кухненския плот. Той го взе и го сложи в скута си, за да му бъде под ръка. Кристал повярва само на последните му думи — че ще се оправи сам.
43.
Нол спря точно до разклона за Сан Рафаел. Влезе в едно магазинче, купи се пакет „Кемъл“ и отиде в телефонната кабина. Не изпускаше от очи микробуса. Запали цигара, преди да се обади на Мери.
Тя се ядоса. Вече беше будна и го чакаше да се върне, но това не беше най-неприятното. Нол й каза да приготви себе си и Рой и да излезе от къщата до един час, като вземе само онова, което може да събере на задната седалка и багажника на шевролета. Мери изобщо не остана доволна, като чу това.
Нол й каза, че или трябва да бягат, или ще влезе в затвора.
Той съвсем не искаше да ги подлага на всичко това, но нямаше друг избор. Имаше време само докато Евън отидеше в полицията и намереха Хейс и Кейтлин. Можеше да минат дни. Или само няколко часа — при положение, че Хейс и Кейтлин седяха със скръстени ръце и чакаха да ги пипнат.
Нол се върна в магазинчето и си купи кафе, като през цялото време държеше под око микробуса. Занесе кафето си в него. Отключи задните врати и започна да рови из инструментите на седалката. Надигна резервоарите с газта. Отдолу имаше черна кадифена кесия, завързана с панделка.
Единственият риск беше, когато я залепи за джоба на якето си и докато я изнасяше от къщата. Надяваше се, че Кейтлин и Хейс мислят за други неща. Така и стана. След като веднъж се качи в микробуса и пъхна кесията отзад, тя беше на сигурно място. Хейс и Кейтлин нямаше да се доближат до инструментите, защото изпитваха биологическо отвращение към оръдията на труда.
Но сега Нол искаше кесията да е у него. Да види отново какво има вътре. В мазето я зърна само за няколко секунди, но разбра, че тя съдържа нещо изключително. Изгаряше от желание да я разгледа по-подробно.
Той затвори задната врата и седна на предната седалка. Пийна още малко кафе й запали цигара. Провери дали всички врати са заключени.
Кадифената кесия беше в скута му. На паркинга нямаше други коли. Продавачите в магазина прелистваха някакво порнографско списание.
Нол развърза панделката и разтвори кесията. Погледна вътре, бръкна с ръка и зарови пръсти в скъпоценните камъни. Те падаха един върху друг с приятно подрънкване. Времето спря. Нол си помисли, че може да седи така до края на живота си — в еуфория — и да пресява скъпоценните камъни. Пълни шепи с диаманти. Вероятно на стойност половин милион долара. Сигурно са повече, дори ако прекупвачът ги вземе с отстъпка.
Нол затвори кесията и я завърза. Пъхна я под седалката, излезе и заключи вратата. Пак влез в телефонната кабина. Дължеше на Уелкъм едно обаждане.
Уелкъм вдигна на второто иззвъняване. Явно чакаше да разбере колко богат е станал.
— Трябва да ти кажа нещо — рече Нол и му разказа всичко за около три минути.
Уелкъм го изслуша, без да го прекъсва.
— Двама нещастници — отбеляза той, след като Нол свърши разказа си.
— Точно така. Щом плуваш в канала, ще срещнеш и плъхове.
— Загазил ли си?
— Има такава вероятност. Трябва да ги продадем, да вземем парите и да изчезваме. Нали знаеш, че десет процента са за теб. Това са доста пари, като гледам камъните.
— Такова беше споразумението с тях, а не с теб.
— То си остава в сила. Ще видя къде ще се настаня, ще се срещнем и ще си получиш дяла.