— Добре — отговори Уелкъм.
Само това. На Нол му хареса.
— Ще се чуем.
— Разбира се — отговори Уелкъм. — Нещо друго?
— Засега не. Но може би по-нататък.
— Добре, по-нататък. Добре ли се чувстваш?
— Ще ти кажа, че съм бил и по-зле.
Нол се качи в микробуса и потегли. Върна се в Ричмънд по моста и пое по междущатската магистрала 80 към една отбивка за камиони близо до Валехо.
Валехо се намираше само на половин час от Сан Франциско, но едва ли някой можеше да те забележи сред камионите. Миришеш бензина, слушаш диалекта на шофьорите от Южна Дакота, Алабама и Западна Вирджиния, кънтри музика и си поръчваш от тяхната храна.
Нол паркира микробуса пред ресторанта. Близо до прозореца, за да може да го наблюдава. Той беше доволен, че вече е на път и ще се махне оттук.
Поръча си бисквити, сос, овесени ядки, шунка и бъркани яйца. Още се хранеше, когато утрото настъпи и Мери и Рой влязоха в ресторанта.
Уелкъм остави телефонната слушалка. Грейс се беше облегнала на лакът в леглото до него.
— Съни се обади — рече той.
— Досетих се.
— Добре е. Имал е неприятности през нощта, но сега всичко е наред.
Тя очакваше да й разкаже повече. Но Уелкъм се замисли за нея и Хейс, за миналото и за бъдещето. Не знаеше толкова много неща — Какво е имало помежду им и какво ще стане по-нататък.
Не беше сигурен какво би могла да каже на Хейс.
— Един ден ще ти разкажа всичко — каза той. Обърна се и заспа.
44.
Телефонът в голямата стая долу звънеше, когато Хейс и Кейтлин се прибраха вкъщи. Хейс не му обърна внимание, а Кейтлин като че ли не го чуваше. Беше объркана.
— Ще заминаваме ли? — попита тя.
— Налага се.
— Господи, как ще оставим хубавата си къща и всички тези красиви неща?
Явно започваше да схваща за какво става дума.
— Трябва — отговори Хейс.
— Дрехите ми, мебелите ми, моята къща… Трябва да поразмислим.
— Няма време за суетене.
— О, Боже, какво направихме?
— Ти провали всичко. Не аз, а ти.
— Да, аз съм виновна. Точно така, натопи Кейтлин. Чудесно. Идеално.
Телефонът спря да звъни. Хейс влезе в кабинета си и се приближи до бюрото, където държеше компютъра си. Зае се с куп неща, които щяха да му бъдат необходими по-късно сутринта, когато започнеше да тегли парите си.
Кейтлин стоеше до остъклената стена и гледаше към терасата и изкуственото езеро. Хейс я хвана за раменете и я насочи към гардероба. Каза й да приготви багажа. Когато след няколко минути погледна, тя трупаше дрехи на пода.
Телефонът отново започна да звъни. Хейс не вдигна слушалката. Какво друго можеше да чуе освен неприятни вести? Опита се да не обръща внимание на звъненето и да мисли какво му е нужно. Спестовната книжка. Паспортите.
Най-сетне телефонът престана да дрънчи. Кейтлин тъпчеше дрехите в куфарите.
— Скъпоценностите — каза той.
— Не е необходимо да ми напомняш да си взема бижутата.
— Искам да ти кажа да ми ги дадеш. Ще видим колко ще получим за тях.
— Няма да продаваме моите бижута.
— Там, където отиваме, те няма да ти трябват.
— А къде отиваме?
— Надалеч. Как ти звучи Ийст Бътфък, Арканзас?
— На теб това ти харесва! — изпищя тя.
— Вземи най-много два куфара.
— Невъзможно.
— Само два. Ще пътуваме с малко багаж.
Тя имаше право. На него действително му харесваше да я гледа отчаяна. Допреди малко сериозността на положението щеше да доведе и него до същото. Но Кейтлин първа изпадна в това състояние и зрелището си заслужаваше.
— Кои коли ще вземем? — попита тя.
— Само една. Останалите ще продадем и ще купим някаква на старо.
— Колите ми — проплака тя.
Телефонът пак започна да звъни.
Хейс искаше да се махне оттук след около час, но нямаше начин. Нещата не ставаха толкова бързо. Забавиха се два часа, а слънцето вече се показваше от изток, когато Хейс сложи куфарите в беемвето.
Как ще го продаде? И неговото сърце започна да се къса.
Първо щяха да изкарат беемвето и ленд роувъра. Планът беше да наемат стая в някой не много отдалечен мотел, да се върнат и да вземат другите две коли. Сетне, когато отвореха банките, заложните къщи и магазините за коли втора ръка, щеше да започне болезнената раздяла е имуществото.