Хейс изнесе и последния куфар. Кейтлин стоеше вцепенена на предната врата. Той беше готов да я хване и да я натика в колата, когато телефонът в беемвето иззвъня.
Хейс се приближи до автомобила и вдигна слушалката. Вече бяха тръгнали, заминаваха оттук — какво лошо можеше да им се случи?
— Да? — каза той.
— Здрасти, съдружнико — чу се гласът на Евън Рурк.
Електротехниците действаха бързо. Дойдоха и смениха трансформатора, когато се появи и Джералд. Рурк му отвори портата да влезе. Хармън пристигна няколко минути по-късно.
Рурк каза на Хармън да го откара в болницата. Щяха да оставят Кристал в Сан Рафаел. За Джералд имаше други планове.
През цялото време Рурк звънеше на Хейс и Кейтлин по клетъчния телефон. В дома им, в колата. Сигурно чуваха телефона. Никой не отговаряше, но Рурк не се отказваше и продължаваше да звъни, като мислеше, че това ги тормози.
Опита се да им се обади дори от залата за спешни случаи в болницата. Приемащият служител го изгледа продължително. Целият увит с хавлии и звъни по телефона!
Рурк каза, че се е напил и е паднал през прозореца.
Дойде една медицинска сестра и дезинфекцира раните му. После влезе лекарят и каза на Рурк да махне телефона. Рурк се приготви да го направи, когато чу гласа на Хейс.
— Да?
— Здрасти, съдружнико.
Последва дълго мълчание, изпълнено с напрежение. Рурк блъсна настрана медицинската сестра, която бе започнала да почиства една от раните на челото му.
— Сигурно си разстроен — рече Хейс.
— Да, така е, това е най-подходящата дума. Разстроен съм, но ще ми мине. И знаеш ли защо? Защото диамантите са вечни. Загряваш ли?
Отначало Хейс не каза нищо. Рурк изпита желание да види лицето му.
— Мисля, че не — отговори Хейс накрая.
Рурк седеше на леглото за прегледи. Той скочи на крака, мина бързо покрай лекаря и сестрата и се облегна на стената.
— Искам си своето — рече тихо той. — Върнете ми проклетите камъни и може би ще спасите живота си. За всичко друго ще преговаряме. Но си искам камъните.
Рурк знаеше, че когато Хейс е хванат натясно, той свива устни и мляска.
Телефонната връзка беше добра и Рурк чу съответния звук от другата страна на линията.
— За скъпоценни камъни ли говорим? — попита Хейс.
— Не се прави на интересен.
— Евън, честна дума, нищо не взехме от дома ти.
— Слушай да ти кажа каква е другата възможност. Или камъните, или ще те окача на кука и жив ще те одера като шопар, ще те срежа от гърлото до корема и топките. Ще гледаш как червата ти се изсипват на пода. Как ти се струва, а? Съмняваш ли се в мен.
— Нищо не сме взели — повтори Хейс с вече писклив глас.
— Съмняваш ли се в мен?
Лекарят и медицинската сестра гледаха втрещени.
— Не, не се съмнявам в теб. Само че нищо не взехме.
— Слязох в мазето и видях. Сейфът е разбит и празен.
— О, не! Сещам се какво се е случило.
— И аз се сещам — откраднали сте скъпоценните ми камъни.
— Дай ми един час и ще ти ги върна.
— Какво сте намислили да правите — да избягате ли? Трябва да сте луди. Те не струват толкова много.
— Няма да избягам.
— По-добре побързай, ако искаш да донесеш камъните. В противен случай си мъртъв.
— Онзи тип, който беше с нас и разби сейфа… Той ги е взел.
— Той е ваш човек, изпълнявал е вашите заповеди.
— Свил ги е, без да ни каже.
— Слушай, тарикат, няма да се измъкнеш с приказки.
— Не се и опитвам. Само те моля да ми дадеш един час.
— Или камъните, или одиране на живо. Не ми ли вярваш?
— Вярвам ти — отговори Хейс с пламенността на новопокръстен.
— Искам да ми ги донесеш, преди да съм изпил второто си кафе за сутринта.
— Ще ти се обадя.
— Не си прави труда. Аз ще те намеря.
— Добре. Само един въпрос.
— Отговорът е само един — камъните или… Знаеш какво.
— Ами властите?
— Съдружнико, имам сатър и пистолет. Чат ли си? — каза Рурк и затвори.
Върна се на леглото за прегледи и се намести върху него.
— Работа. Край няма — рече той и попита: — Ще изляза ли най-после оттук?
Беемвето беше пълно догоре и затова отидоха до Сан Пабло с шевролета. Бяха минавали покрай къщата на Нол веднъж, преди да му се обадят за пръв път, за да видят с какъв тип се захващат. Кейтлин мислеше, че бунгалото е мрачно и потискащо. Според Хейс то приличаше на дом на човек, готов да приема предложения.