Единственият начин беше да излезе през предната врата. Само ще прекосят стаята и ще се измъкнат оттук. Нагоре по стълбите и през вратата.
Джералд не си направи труда да попита Хармън дали може да върви, защото Хармън беше в несвяст. Пъхна ръце под едрото му тяло, повдигна го и започна да го влачи. От ноздрите на Хармън рукна кръв. Джералд стигна до дивана. Вече бяха в средата на стаята.
Съвсем ненадейно иззад дивана изскочи нещо.
Имаше цвета на месинг и се стрелна към краката на Джералд. Ръженът от камината. Невероятно! Как е възможно някой да е бил скрит зад дивана, след като погледна там преди пет-десет секунди?
Но там действително имаше човек. Скочи и замахна с ръжена. Скапаната подстрижка се появи иззад дивана, където не би трябвало да има никой.
Ръженът прасна Джералд точно по капачката на дясното коляно. Болката прониза крака му, гръбнака, мозъка и върха на пръстите. Целият омекна. Изпусна Хармън и протегна ръка към коляното си. Знаеше, че не бива да го прави, че трябва да се отбранява, но не можа да се пребори с импулса си да спре болката.
Джералд се хвана за коляното. Ръженът се извиси нагоре и го цапардоса по врата. Пред очите на корееца се спусна трепкаща кървава завеса.
Зад ръжена се появи онзи тип с гадната подстрижка. Той ритна Джералд в слабините и стовари юмрук под челюстта му. Главата на Джералд отхвръкна назад — много по-далече, отколкото си мислеше, че е възможно.
Джералд се строполи върху Хармън. Когато запремигва и отново отвори очи, някой го беше възседнал на гърба и дърпаше главата му за косата, като оголваше врата му.
— Не мърдай — рече онзи тип.
Той бе опрял зловеща и грозна като акула кама до врата на Джералд.
Азиатецът беше млад и силен. Бързо се съвзе и отново почувства сила в ръцете и краката. Противникът беше по-слаб от него, но имаше кама.
Според Джералд само два вида хора можеха да носят подобна кама. Онези, които я размахват под носа ти, за да отвлекат вниманието ти от това, което им липсва вътре. И една малка група хора, на които не им липсва нищо вътре и знаят точно какво да направят с камата.
Мъжът, който седеше на гърба му, спадаше към втората категория. Безкомпромисен и без мозък.
— Сега ще те пусна да станеш — рече той. — Но не искам да те виждам да се навърташ наоколо. Остави тези хора тук на мира. Разбрахме ли се?
— Да — отговори Джералд.
— И измъкни тази торба с говна оттук, чу ли?
— Да — повтори Джералд.
— Да не ми се мяркаш повече пред очите.
Това не беше въпрос и според Джералд не се нуждаеше от отговор. Онзи тип стана, като държеше камата на около един сантиметър от дясното ухо на Джералд. Кореецът се изправи внимателно, вдигна пак Хармън и се помъкна из стаята и нагоре по стълбите. Мъжът го следваше по петите, без да маха камата от главата му.
В преддверието, на самия праг, Джералд не можа да се сдържи и каза:
— По дяволите. Само това исках да направя — да го взема и да изчезнем оттук. Няма да идвам повече.
— Но може да те принудят.
Джералд си помисли, че това е твърде вероятно. Мистър Рурк сигурно щеше да го накара да опита пак. Но не и сега.
Излязоха навън и нещо започна да звъни в панталона на Хармън. Онзи тип каза на Джералд да го пусне на земята. Сетне бръкна в джоба на мускулестия бабаит и извади малък клетъчен телефон.
Натисна едно копче, звъненето спря и той го долепи до ухото си.
— Не — рече той след няколко секунди, — аз не съм Хармън. Името ми е Мърл. Мърл Уелкъм.
Той погледна Джералд и попита:
— Кой от двама ви е Хармън?
— Той — отговори Джералд.
— По-добре говори ти — каза Мърл Уелкъм и му даде телефона.
Обаждаше се Рурк.
— Аз съм — Джералд.
— Кой беше онзи? Какво правиш там?
— Мисля, че каза, че името му е Мърл. Предполагам, че е приятел на онези хора в къщата.
— Не съм — обади се Уелкъм.
— Казва, че не им е приятел. Но ги охранява.
— Къде е Хармън?
— Хармън не може да говори в момента.