— Не се приближавай до мен.
Говореше сериозно. Беше изплашена. Хейс също беше нервен и дори не се опитваше да го скрие.
Уелкъм беше изумен. Как е възможно някакъв мършав дребен мухльо с вързана на опашка коса да им въздейства по такъв начин?
— Пак си помисли — отговори Рурк.
Той беше най-спокоен от тримата. Всъщност ситуацията му се виждаше дори забавна. А пък насреща му бяха насочили автомат.
— Можехте да ме убиете у дома, в четири часа сутринта, и да се измъкнете безнаказано. Но пред собствената си къща, при това посред бял ден — едва ли.
Той пристъпи няколко крачки към Хейс и Кейтлин, като разпери ръце, за да им покаже, че не е въоръжен.
— Не му позволявай да се добере до нас, Мърл — рече Кейтлин.
— Оставете ме на мира — отговори Уелкъм.
— Кой е този? — попита Рурк.
— Това е Мърл. Много е зъл. Той се справи с двамата ти главорези, ще се погрижи и за теб.
— Ти ли го направи? — обърна се Рурк към Уелкъм.
Сетне погледна към алеята за коли. Сега Хармън седеше на бордюра и държеше главата си.
— Съвсем сам? Сигурно си обучен.
— Може и така да се каже.
— Изпратил си тези грубияни да ни убият — рече Кейтлин, — но Мърл им видя сметката.
— Те нямаше да ви убият — каза Рурк. — Само искаха да вземат скъпоценните камъни.
— Те не са у нас — отговори Кейтлин. — Никога не са били у нас, не сме ги взимали, дори не сме ги виждали.
— Нали вие измислихте онзи малък номер? — попита Рурк.
— Можем да се разберем — намеси се Хейс. — Да платим за щетите в къщата ти…
— Не става дума за къщата.
— … Кажи колко струват камъните и ще ти ги платим.
— Съмнявам се дали имаш толкова пари.
— Кажи някаква цифра. Каквато и да е. Ще ти напиша чек.
— Не ти ща чека — отговори Рурк. — Искам си камъните.
Рурк поглеждаше ту Уелкъм, ту Хейс, сякаш искаше да намекне, че говори прекалено много пред непознат човек.
Хейс отгатна мислите му и предложи:
— Евън, може би трябва да обсъдим този въпрос на четири очи. Кога нещата между нас са били толкова зле, че не сме успявали да се споразумеем?
— Добре — съгласи се Рурк след една-две секунди.
— Долу при басейна. Както едно време, а? Да се разберем.
— Така може би ще е по-добре.
— Да. Също както преди. Ще решим въпроса.
Джералд гледаше как морският пехотинец с дружелюбното име Уелкъм се приближава към него. Той седеше на бордюра до Хармън, който бе започнал да се съвзема. Но бавно. Главата му още беше размътена.
Джералд стана и направи няколко крачки към Уелкъм. Зачуди се какво да направи, ако Уелкъм започне да му се кара и му каже да се маха. Дали щеше пак да се нахвърли отгоре му? Джералд вече знаеше много добре на какво е способен Уелкъм. Но пък военният не го бе виждал в действие.
Нямаше да му позволи да го събори на земята. Щеше да му даде да разбере.
Сетне, точно когато Джералд реши да бъде неотстъпчив, той отново погледна Уелкъм и промени решението си. Морският пехотинец пресичаше алеята за колите. Нямаше кръвожаден вид. Но имаше нещо в него — очите му. Дори и когато лицето му беше непроницаемо, очите му оставаха сурови и непреклонни. Изведнъж Джералд осъзна, че Уелкъм е правил неща, за които той дори не е сънувал.
— Какво има? — попита го Джералд.
— Нищо — отговори Уелкъм. — Онези прекрасни хора решиха, че в края на краищата не искат да се изтрепват. Аз съм вън от играта. Само вися тук с другите наемници.
— На твое разположение съм — рече Джералд.
До бордюра имаше един дъб, недалече от исузуто. Уелкъм се приближи до дървото така, сякаш не можеше да чака повече, за да смъкне товара от краката си и седна под сянката.
Сетне погледна Джералд. По-скоро с любопитство, отколкото враждебно. Джералд забеляза, че Мърл не спомена за случилото се в къщата. Никакви извинения, нито злорадство. За него това сигурно не представляваше нищо. Утре едва ли щеше да си го спомня.
Докато той, Джералд, никога нямаше да го забрави. Как падна като прострелян, пронизващата цялото му тяло болка, острието на камата на врата му.