— Не, поредица от обири — отговори Хари. — Ние имаме желанието, а ти — знанията.
— Чакай малко. Говоря само теоретично.
— Ти свършваш работата, ние идваме за удоволствие. Ще ни покажеш как става, за да се научим.
Нол искаше да ги попита за какъв дявол им трябва това, но после се сети: за развлечение.
— Ние ще ти казваме имената, адресите и телефонните номера на хора, които няма да бъдат в града най-малко една седмица. Само баровци, в тузарски квартали. Не ти гарантирам, че всички къщи ще бъдат пусти. Понякога може да има някой. Затова ти ще трябва да проверяваш. Но шансът е само едно-две на десет.
— Сигурно — рече Нол.
— Можеш да се обзаложиш. Крадеш от колкото къщи искаш. Действащ ли сам, даваш ни двадесет процента от плячката. Предполагам, че познаваш някой прекупвач. Ако направим удара заедно, делим на три. Бетон. Цял живот няма да намериш такава сделка.
Хората минаваха наоколо и гледаха витрините. Никой не обръщаше внимание на тримата. Но и си помисли, че това е странно.
— Знам ли? — рече той.
— Нерешителността ме побърква — каза Кони. — Тя е лош знак. Говори за неуравновесеност.
— Върви по дяволите — каза й Нол.
— Успокой се — намеси се Хари. — Човекът има право да бъде предпазлив. Той е професионалист.
— При следващата погрешна стъпка ще получа не четири, а около петнадесет години затвор.
— Знам — отговори Хари. — Точно затова се обръщаме към теб. Ти имаш какво да губиш.
— Рискът съсредоточава ума — добави Кони. — Направиш ли стойка на ръце на ръба на пропастта, тогава разбираш, че си жив.
— Как ме намерихте? — попита Нол. — Някой ли ме препоръча? Познавам ли го?
— Нямаме общи познати — отговори Хари.
— Ето, това ме изнервя. Появявате се изневиделица, знаете името, биографията ми, а аз не знам нищо за вас. Може да ми устройвате клопка. Може да сте от властите.
В същия миг съжали, че го каза. Нямаше ченгета, които да изглеждат така и да говорят по този начин. Да не говорим, че Нол не беше такава важна особа, че да се занимават специално с него.
— Мислиш, че сме ченгета? — попита Кони.
— Е, не съвсем…
— Ченгета!
— Не се изразих правилно.
— Ако мислиш, че сме ченгета, тогава трябва да те убедим в противното.
Тя огледа набързо площада. Очите й светнаха, когато видя една картинна галерия от другата страна на фонтана. Отправи се към нея. Хари я последва. Нол не мръдна от мястото си и Кони се обърна и рече:
— Хей, това ще бъде за теб, затова не го изпускай. Истинско представление.
Нол тръгна след тях. Застана пред матовата витрина: Помещението беше голямо, с жълто-зеленикави стени и дъсчен под. Неразгадаемите модернистки картини бяха осветени с малки прожектори, поставени на тавана, а скулптурите стояха на бели подставки. Осмина посетители и две служителки разглеждаха експонатите, затаили дъх.
— Какво ще кажеш? — обърна се Хари към Кони.
— Става.
— Искаш ли аз да го направя?
— Не. Ти си свърши твоята работа.
Хари извади портфейла си, даде й го и влезе в галерията. Кони пъхна портфейла в чантата си и каза на Нол:
— Ти стой тук и гледай.
После и тя влезе вътре.
Хари бавно отиде в другия край на помещението. Кони се приближи до едно голямо платно, окачено близо до входа. Картината представляваше бледокафяви и зелени ивици на бежов фон. Кони се вгледа в нея, сетне започна да отстъпва назад, като че ли да я възприеме по-добре. Стигна до една от високите до кръста поставки. Там имаше четири почти еднакви скулптури, високи около петдесет сантиметра. Нол знаеше, че това е произведение на изкуството и вероятно струва хиляда и петстотин долара, ако не и повече.
Едната от служителките, която се намираше най-близо до Хари, оглеждаше лениво помещението и всички останали се движеха като насън.
Хари протегна ръка към задния си джоб. На лицето му се изписа изненада.
Каза нещо, което Нол не чу. Но успя да привлече вниманието на служителката. Тя го погледна. Хари пак каза нещо. Нол не чуваше през стъклото на витрината, но разбра думите по движенията на устните му.
„Портфейлът ми“, каза Хари.
Неколцина от посетителите се обърнаха към него и той повтори думата, но вече достатъчно силно, за да се чуе и навън.
— Портфейлът ми. Някой го е откраднал.
Сега всички гледаха Хари. С изключение на Кони, която бе приковала поглед в картината. Нол я видя как разтваря чортовото си манто, прави крачка встрани към подставката и пак загръща мантото си. Когато се отдръпна, едната от четирите черни скулптури липсваше. Нол трябваше да признае, че тя го направи много изкусно. Всички погледи бяха отправени към Хари, който ровеше из джобовете си като обезумял.