Дали това беше достатъчно? Лицето на Рурк беше невъзмутимо. Хейс долови нюанс на… Какво? Нетърпение? Презрение? Гняв?
Не. На нещо по-хубаво. Устните на Рурк сега се изкривиха в суха усмивка. Той се забавляваше.
— Да, така ще направим — съгласи се той.
На върха на хълма беше горещо и сухо. Джералд и Уелкъм ожадняха. Отидоха заедно до къщата, намериха градинския маркуч и пиха от него.
Хармън остана на задънената уличка. Той не искаше да се приближава до къщата и да се навърта около Уелкъм.
— Искам да знам само едно — рече Джералд. — Ако нямаш нищо против.
— Казвай — отговори Уелкъм.
— Ти можеше да ме убиеш.
— Може би.
— Ножът беше опрян до врата ми. Усещах го. По-близо и от самобръсначка. Можеше да ми прережеш гърлото.
— Защо да го правя? Достатъчно е, че те обезвредих. Пък и нямам нищо против теб.
— Радвам се. Познавам много хора, които не биха постъпили като теб. В подобна ситуация те приемат всичко лично.
— Не виждам причина. Тази къща не е моя. А ти си тук, защото някой ти плаща, за да влезеш. Не е ли така?
— Да — призна Джералд.
— За онзи, който дойде, ли работиш?
— Да.
— Добре ли ти плаща?
— Не мога да се оплача. Единственият недостатък е, че започваш да ставаш зависим. Трудно ти е да отказваш.
— Заради мангизите е.
— Не само заради тях. В един момент трябва да вземеш нечия страна. Човек не може да се оправя сам в този свят. Опиташ ли се, ще изгубиш. Ти си никой. Трябва някой да ти пази гърба. Той се грижи за теб, ти — за него.
— Въпросът е да се запиташ кой точно се грижи за теб. И защо.
— Онези двамата — мъжът и жената — те не са ли ти приятели?
— Дори не са ми близки.
— Тогава какво те свързва с тях?
— Ами, всичко се свежда до кинтите.
— Винаги ли е така?
Рурк каза, че иска да говори с Кейтлин. Хейс излезе и й съобщи, че всичко е наред, че двамата с Рурк са изгладили нещата. Накара я да остави автомата, преди да отиде на терасата.
Тя беше предпазлива. Стоеше на разстояние.
— Ти си виновна за всичко — обвини я Рурк. — С насочен към мен пистолет, в собствения ми дом! Ти. Какъв шок! Ти си последният човек, от когото съм очаквал подобно нещо.
— Престани, Евън.
— Между нас имаше нещо. Не го отричай.
— Защо да го отричам? Но защо не ми вярваш?
Рурк се ухили.
— Никога не съм мислил, че си обикновена, ако това искаш да чуеш.
— Винаги съм била готова да се отклоня от правия път. Колко хора могат да кажат това?
— Но, по дяволите, ти се опита да ме убиеш. Мен!
— Ами, помислих си, че трябва да започна с най-достойните — ухили се и Кейтлин. — На твое място бих го приела като комплимент.
— На тебе ти хлопа дъската.
— Нали ме хареса главно заради това.
— Това влизаше в цялостния ти облик.
— Винаги съм мислила, че с теб сме страхотна двойка в това отношение.
И двамата се умълчаха. Евън се приближи до нея, почти на една ръка разстояние.
— Защо ме остави? — попита той.
— Сладурче, трябва да знаеш, че ти не беше онова, което исках. Беше невъзможен. Изгради стена около себе си, не можех да се доближа до теб, чаках най-малкия знак, за да ми покажеш, че ще ме допуснеш при себе си. Но ти така и не го направи. Омръзна ми да гледам отстрани.
— Ти ми причини голяма болка.
— Не съм разбрала.
— Никой не ме е наранявал така.
— Сигурна съм.
— Както и да те виждам с Хейс.
— Хейс ми даде знак. Той ме желаеше.
— Да, наистина.
— Не казвам, че бях щастлива и че той изобщо може да се сравни с теб.
— Надявам се, че е така. Хейс си има добрите страни. Но за жена като теб…
— Изумително. Това е предопределеност, психическо сливане — не знам как да го обясня по друг начин.
— Кое?
— Цяла сутрин мислих за това. За, теб, мен и Хейс. Стигнах до извода, че не те убих, защото всъщност не съм искала.
— Радвам се да го чуя.
— Не искам да те убивам, скъпи, напротив — желая те.
— Крайно време беше.
— Но ми се иска да убия някого. Тази мисъл ми е влязла в главата и ще го направя.