Тя бърбореше, като се опитваше да установи връзка с Рурк и му казваше всичко, което би му се поправило. И той наистина се улови на въдицата.
— Можеш ли да преминеш границата? Знам, че можеш. Дълго, необикновено пътуване към крайностите. Ти си бил там, скъпи, територията ти е позната. Видях те тази сутрин. Ти си вече там, скъпи.
— Може би.
— Нека да ти кажа за какво мислих. Става дума за застраховката. Ако ще убиваш някого, то поне трябва да си заслужава, нали?
Рурк не трепна. Кейтлин знаеше, че няма да го направи.
— Може би — отговори той.
— Ако загинеш ти, това би означавало три милиона за компанията. Загубите се изплащат, по един милион за Хейс и мен. Но ако умре Хейс, парите са същите — само че по един милион за теб и мен, защото аз наследявам дела му. Да не говорим за къщата, колите и инвестициите.
— Това е вярно — вметна само Рурк, защото не искаше да я спира.
— Мога да го направя сега. Не се шегувам. Настроена съм. Мога да изляза и да го очистя.
— Чакай.
— Тогава ще останем само аз и ти. Готова съм. Желая те. Отдавна те желая, скъпи.
— Ще бъде тъпо. Ако ще убиваме Хейс, последното, което искаме, е да го оставиш заради мен.
Рурк говореше така, сякаш вече беше станало.
— Но аз съм готова за това — рече Кейтлин. — Само ти и аз.
— Трябва да го направим хитро. Сега ще излезеш и ще се държиш като вярна съпруга.
— Добре де, ще го надхитрим. Но ще го пречукаме, нали?
— Може да си помисля — отговори Рурк.
Хейс, Кейтлин и Рурк тръгнаха заедно по алеята за колите. Спряха се при Уелкъм, Джералд и Хармън и побъбриха с тях. Уелкъм си помисли, че войната по принцип е странна, но това тук е наистина необикновено — да преминат толкова бързо от оръжията и скандалите към маловажни разговори.
Рурк започна да дразни Джералд и Хармън, като им се подиграваше здравата.
— Моите здравеняци, надеждата ми — каза той. — Двама скапаняци. Много шум за нищо.
Хармън беше навел глава. Джералд се преструваше, че не го чува. Беше взел камата на Уелкъм и дялкаше дъбови клонки. Уелкъм се зачуди колко ли им плаща Рурк, за да се примиряват с такива обиди.
— Хармън, теб с какво те повали? — попита Рурк.
— Не знам — отговори Хармън.
— Простря те на земята, а ти не знаещ как.
— Изобщо не го видях.
— Хармън, ти си боклук. Ако мозъкът беше мускули, нямаше да можеш да вдигнеш и чаша чай.
Хармън го погледна изпод подпухналите си клепачи, но не каза нищо.
— Ами Джералд — Доктор Смърт. Моят ас. Какво, по дяволите, се случи с теб?
Гласът на Рурк напомни на Уелкъм за хлапе, което къса крачетата на буболечки.
— Той ме изненада — отговори Джералд, без да вдига глава. — Оказа се, че се е скрил на едно място, където не предполагах, че може да бъде.
— С какво те перна?
— С ръжена от камината. В коляното.
Камата отсече тънка като лист стърготина. Виждаше се през нея.
— Заболя ли те? — продължаваше Рурк. — Какво ли те питам?
Джералд отмести поглед от камата и клонката и погледна Рурк в очите. Уелкъм си спомни как Джералд бе разбил вратата само с един ритник. Зачуди се дали Рурк съзнава какво върши, като го предизвиква така.
— За малко — отговори Джералд.
— Удар с ръжен по коляното. Това ли сломи съпротивата ти?
Рурк, изглежда, знаеше колко далеч да отиде.
— Да — отвърна Джералд.
— И земята се разтресе. Трябваше да съм там. Страхотна гледка ще да е било. Двамата ми кита, проснати на плажа.
— Те се разделиха — това беше единствената им грешка — намеси се Уелкъм. — Успях да се справя с тях един по един. Нямам желание да се срещаме отново.
Рурк се обърна към Уелкъм. Изражението му беше напрегнато. Очите му бяха като прожектори, които сега пронизваха Уелкъм. Джералд и Хармън вече не съществуваха.
— Морски пехотинец — отбеляза Рурк.
— Точно така — процеди през зъби Уелкъм.
Нямаше да му позволи да обижда морските пехотинци.
— И по-точно специалният взвод — продължи Рурк.
— Да.
— Най-добрите.
— И ние мислим така.
— Ти си истински боец — каза Рурк. — Съдружнико, не знам как си го направил, но когато си го намерил, ти си улучил десятката.
Рурк говореше на Хейс и Кейтлин, но гледаше Уелкъм.