— Знаем — рече Кейтлин.
— Ръкопашен бой, специални оръжия, самолети, подводни операции, експлозии… Пропуснах ли нещо?
— Това е в общи линии — отговори Уелкъм.
— Както и саморъчно направени насочени заряди. Ти си взривил сейфа ми.
— Не беше трудно — каза Уелкъм.
— Мога да те използвам.
— Аз съм пенсиониран.
— О, не мисля така. Ти направи бомба за сейфа ми и изпотръшка двамата ми главорези. Не ми изглеждаш да си без работа.
— Търся истинска работа.
— Подписват ли чековете ти? — попита Рурк, имайки предвид Хейс и Кейтлин.
— Само на приказки.
Рурк се обърна към тях.
— Какво ще кажете? Той не ви трябва вече. Може ли да ми го дадете?
— Целият е твой — отговори Хейс. — Това е най-малкото, което можем да направим за теб.
Чуй ги само, помисли си Уелкъм. Разменяха го като стара лампа на битпазара.
— Сам решавам — каза Уелкъм.
— Е, и?
— Чудя се какво си намислил.
— Да кажем, че ще ти възложа работата, която знаеш да вършиш най-добре.
— Мистър Рурк действа в много области — обади се Джералд.
На Мърл му се стори, че долавя в тона му известна ирония. А може би се лъжеше.
— Да, така е — потвърди Рурк.
Джералд наблюдаваше Уелкъм. Всички го гледаха и чакаха отговора му. Особено Джералд.
— Аз съм волнонаемен — каза Уелкъм. — Приемам предложения.
Хейс и Кейтлин дадоха оръжието си на Рурк и когато Уелкъм каза, че иска да задържи пистолета, Рурк му разреши.
Това беше колт питон, 357 магнум — хубав пистолет. Досега Уелкъм не бе изявил желание да има оръжие. Можеше да си купи, когато поискаше. Само че трябваше да си вади разрешително, да чака, докато го проучат, и това променяше всичко. Питонът изведнъж му се стори крайно необходим.
Джералд и Хармън си тръгнаха с колите. Рурк записа телефонния номер на Уелкъм и каза, че ще му се обади.
— Евън — попита Хейс, — онези двамата за теб ли работят?
— Всички работят за мен.
За какво са ти, ако смея да попитам?
— Може да ми се наложи да ги използвам — отговори Рурк и потегли.
Уелкъм влезе в осмоъгълната къща с Хейс и Кейтлин. Те не го поканиха, но той мина след тях през разбитата на трески дървена врата и щом слязоха в хола, каза:
— Относно моите десет процента…
— Няма никакви десет процента — сряза го Хейс.
— В сейфа трябваше да има милион и половина.
— Имаше, но ако си искаш дяла, трябва да говориш с Оклахома.
— Как да го намеря?
— На добър час.
— Майната ти.
— Ние нямаме пари, Мърл — рече Кейтлин. — Свършихме работата, но не взехме нищо. Давам ти всичко — сто процента от нищото. Какво друго мога да направя за теб?
Уелкъм се загледа през остъклената врата. Направи всичко възможно да прилича на непукист, комуто всичко е писнало и се опитва да запази хладнокръвие.
— Дай ми нещо, в което да сложа пистолета — каза накрая той. — И ми извикай такси.
50.
— Холмс — викна Нол на пазача зад оградата.
Онзи се шмугна в будката и вдигна телефона. След няколко секунди портата се отвори. Нол мина, паркира и тръгна към задната част на склада. Анди Попс го чакаше.
Нол не каза нищо. Само извади едно найлоново пликче от джоба на якето си и изпразни съдържанието му върху бюрото на Анди Попс.
Пеперудата и тридесетина отбрани скъпоценни камъка.
Господи! — възкликна Анди и взе брошката.
— Изработена е в края на 20-те или началото на 30-те. Нямах възможност да я потърся в каталозите, но се съмнявам дали е описана някъде. Предполагам, че е уникат.
— Каква красота — възхити се Анди Попс.
— Знаех, че ще ти хареса.
— А откъде взе другите камъни?
— Снощи ми провървя.
— Виждам.
— Има още.
— Не думай!
— Можеш да напълниш тази чаша за кафе на бюрото си и пак ще останат. При това не е съобщено в полицията. Съмнявам се дали изобщо ще им се обадят.
— Собственикът знае ли?
— Да, но си има причини да си трае.
Анди Попс не можеше да остави пеперудата. Държеше я в ръка и й се възхищаваше.
— Продаваш ли ги? — попита той. Мога да ти платя. Дай ми само няколко минути да измеря камъните.