— Май някой се е издрайфал — посочи го Пи Джей.
Градът беше оживен в този час. Тя не помнеше откога не е ходила вечер на друго място, освен в концертна зала или ресторант.
Когато стигнаха до края на панаира, минаха през една порта и пресякоха площад „Конкорд“. Тя кимна на портиера пред „Льо Крийон“ преди да влязат през въртящата се врата, сякаш очакваше той да я познае, макар никога да не се бяха виждали.
Когато влязоха във фоайето с шахматно подредени мраморни плочи на пода, бели колони и позлатени кристални полилеи, Пи Джей погледна дрехите си.
— Подходящо ли съм облечен за тук?
Делфин кимна.
— Добре си.
Преведе го покрай затворените врати на бутика, където бяха изложени най-добрите модели на „Диор“, „Прада“, „Лансел“. Фоайето се разшири, след това отново се стесни, докато минаваха покрай огромни сребърни вази, пълни със свежи бели рози. Завиха наляво към бара с червени кадифени столове, стени с тъмна ламперия и матирани прозорци. Когато Делфин беше момиче, барът беше в сутерена и съвсем не беше толкова изискан. Наричаха го Американския бар.
— Ела насам — посочи тя към маса до пианиста. — Това е любимото ми място.
Все още беше рано, едва единайсет, и заведението предстоеше да се напълни. Имаше осем малки масички и двайсет и четири места плюс още осем на бара. Много по-малко, отколкото по времето на баща й.
Тя запали цигара, вдъхна дълбоко, издиша и погледна дима. Не беше идвала тук поне десет години.
— Ти не пушиш — отбеляза тя.
— Не. Пробвал съм няколко пъти в гимназията. След това мама ме хвана и за наказание ме накара да изям една цигара.
— Да я изядеш? — ахна тя, но реши, че сигурно не е разбрала.
— Да я изям — потвърди той и се огледа. — Приятно местенце.
— Татко свиреше тук на пиано, когато бях дете.
— Наистина ли?
Тя кимна.
— По цяла вечер седях на маса в ъгъла и го гледах как свири. Барманът ми правеше коктейли „Шърли Темпъл“, а сервитьорката играеше на карти с мен, докато хората не си тръгнат. На следващия ден заспивах в училище.
— Доста… необичайно — заяви той. — Не че да свириш на цигулка между три и пет часа на ден, когато си на девет, се брои за обичайно.
Делфин се усмихна.
— Някога искал ли си по-обикновено детство?
— Да. А ти?
Тя сви рамене.
— Не познавах друго детство.
— Майка ти къде беше? — полюбопитства той.
— Почина, когато бях на четири.
Така твърдеше баща й, но когато тя стана на двайсет и пет, той й разкри истината. Майка й ги напуснала, когато Делфин била на четири, просто една нощ изчезнала, без да каже и дума. Четиринайсет години нямал никаква вест от нея, докато съдебният лекар в Сен Манде не изпратил писмо, за да му съобщи, че е починала и най-близкият роднина трябва да прибере тялото.
Делфин мисли за това седмици наред, докато то не я смаза. Най-накрая реши да го изхвърли от мислите си. Майка й беше починала, има ли значение кога? Така или иначе нея я нямаше открай време.
Беше казала истината единствено на Анри.
— Леле, боже! — въздъхна Пи Джей. — Тежка работа. Моите съболезнования.
— Беше отдавна.
— Сигурно си била много самотна — отбеляза той.
Тя често бе рисувала красиви картини от детството си пред съпруга си и бизнес партньори. Те много се забавляваха, докато вечеряха в „Льо Крийон“ с американски актьори или богати парижки бизнесмени и евтините им курви. Ако разкажеш една история достатъчно пъти, тя става почти истина. Сега обаче, докато седеше с Пи Джей, си спомни. Имаше много нощи, в които баща й се напиваше до припадък и тя трябваше да го влачи до дома. А колко се страхуваше, вечно я беше страх. Беше едва на единайсет, когато една нощ някакъв бизнесмен я последва в тоалетната. След това убеди баща си, че е достатъчно голяма, за да остава сама вкъщи. Все пак мразеше тихия апартамент и непрекъснато поглеждаше към часовника и чакаше той да се прибере.
Разказа част от това на Пи Джей, но пропусна да спомене за бизнесмена в тоалетната.