В сравнение с тях, за мъжете годежът е просто етап, който сигнализира съществена промяна в живота. За тях диамантеният пръстен е символ на узряването и на отговорността, която го съпътства — семейство, дом, стабилна работа и постоянство в живота. Тъй като мъжете влагат такова огромно значение в диамантения пръстен, той е и извор на гордост, която трябва да подчертае събитието. Мъжете са готови да похарчат повече, като направят финансови жертви, за да покажат важността на намеренията си и първото публично доказателство за отговорността им към връзката. На тях обаче им липсва увереност за купуването на диамант, тъй като не са запознати с цените или качеството на диамантите.
Двумесечна заплата е границата, която си поставят и към която се стремят.
Докладна записка, „Н. У. Еър“, 1990 г.
Франсес беше станала късно, в лошо настроение. Стискаше чаша кафе. Повечето жени на нейната възраст избягваха кофеин следобед, но тя имаше проблеми със съня открай време и откри, че е без значение дали ще пие кафе. Така или иначе нямаше да заспи.
Говорът на телевизора звучеше като фон. Черният й лабрадор Блейзър лежеше на килимчето в краката й, отпуснал глава върху пръстите й. Тя надписваше коледните картички, които току-що бе получила от печатницата. На тях беше кучето с еленови рога. Подписа ги една по една, въпреки че печатарят настоя, че никой не го прави. Бяха с шрифт, който изглеждаше ръкописен. Тази мисъл я потисна неимоверно.
Мислеше за Хауард Дейвис и необичайното му предложение. Опитваше се да прецени дали да приеме.
Преди няколко дни, когато добрият стар Хауард се обади, за да каже, че със съпругата му пристигат с автомобил от Манхатън, за да я заведат на вечеря, Франсес разбра, че става въпрос за нещо важно. Не беше виждала Хауард от осемнайсет години, от последния си ден в „Еър“. Беше й неприятно да си спомня, дори сега. Нямаше фанфари, нямаше и прощално парти. Беше излязла сама, стиснала кашон под едната ръка, а силите не й стигнаха да загаси лампата. Сякаш, като я остави да свети, ще се върне утре и ще започне отново.
Светът се променяше и напредваше с огромни скокове, дори офисът във Филаделфия, който й се беше струвал вечен, сега го нямаше. Първата сграда, издигната специално за рекламна агенция в Америка, сградата, в която работеше пет дни в седмицата в продължение на двайсет и седем години, сега стоеше празна.
Накрая „Еър“ се изнесе при останалите в Манхатън. Агенцията обаче се включи в започналата надпревара прекалено късно и вече бе просто сянка на мощната фирма, която представляваше навремето. Никой не се интересуваше от факта, че те бяха положили началото. Рекламата беше за настоящия момент и понякога насочена към бъдещето, но никога към миналото.
Когато Хауард и съпругата му Хана пристигнаха в „Уейн“ същия следобед, Франсес видя, че и те са остарели, макар да бяха поне с десет години по-млади от нея. Разказаха й, че най-големият им син е писател, на четирийсет години, и си има свои деца, и Франсес усети как потръпва. Не трябваше да се изненадва, разбира се, но изпита шок, че старостта е неизбежна. Понякога имаше чувството, че това е единственото, което й се е случило.
Беше си представяла, че ще й направят комплимент за къщата, че може да забележат малката сърничка, която цяла сутрин похапваше от хранилката за птици. Беше се преместила тук скоро след пенсионирането. Каменната къща с три стаи се намираше на хълм в края на задънена уличка, сгушена зад множество улички в жилищен квартал, пълен с красиви къщи, цветя и дървета. Имаше тъмнозелени кепенци и бял кант на гаража. Високи борове се издигаха в предния двор. Всичко й се струваше внушително, особено за сама жена.
Когато обаче отвори вратата, първите думи на Хауард бяха:
— Това газ ли е?
Хана стисна носа си.
— Тук мирише ужасно, Франсес!
Очевидно проклетата сигнална светлина беше изгоряла, а тя, незнайно защо и как, не беше забелязала. За нея нямаше особено значение, но те много се разтревожиха.
— Можеше да загинеш! — възкликна Хана и се разтича да отвори всички прозорци.
Горкият Хауард се просна на пода и започна да се занимава с печката.
Напомниха й за младите й братовчеди в Канада, които все й повтаряха, че трябва да продаде къщата и да отиде в някой от ужасните старчески домове. Глаукомата й се беше влошила през последните години, но иначе се чувстваше чудесно. Беше се съгласила да си вземе помощничка, която идваше три пъти в седмицата, за да оправи сметките и да се увери, че тя не е умряла.