— Донесохме ти цветя — рече Теди и й подаде подгизналия вързоп.
Ивлин го пое, без да среща очите му. Това „ние“ я прониза като стрела. Искаше да си тръгнат. Искаше Джули и момичетата да дойдат на обяд в неделя, да си побъбрят и да се посмеят, докато синът й седи в съседната стая и гледа телевизия с Джералд.
— Благодаря, миличък. Много мило.
Съпругът й най-сетне слезе от горния етаж, облечен с блейзер от туид.
— Теди! — възкликна весело той, стисна ръката на сина си и го потупа по гърба. Май не беше никак изненадан, че е довел жена.
— Това е Никол — рече Теди.
— Приятно ми е — отвърна Джералд.
Лекотата, с която се държеше съпругът й, я подразни. Защо улесняваха Теди? Те се чувстваха неловко, би трябвало и за него да е така. Не й беше приятно да мисли по този начин, но в случая беше за доброто на семейството. Трябваше да му дадат да разбере, че не одобряват и никога няма да одобрят. Не че го интересуваше какво мислят.
— Заповядайте в хола, докато аз ги натопя — покани ги тя. — Теди, знаеш пътя.
Тръгна към кухнята, последвана от Джералд.
— Какво прави тази тук? — прошепна тя.
— Нямам никаква представа.
Обзе я тъга. Той нямаше никакво намерение да си промени мнението. Вече беше взел решение.
— Отвратителни са — рече Ивлин и погледна карамфилите. — Вече са почти увехнали. Защо са ми ги донесли?
— Просто ги сложи на масата. Нищо им няма — рече Джералд.
— Не става въпрос за цветята — отвърна тя. — Трябваше да се досетя, че нещо не е наред, когато той каза, че искал да дойде, за да отпразнуваме пенсионирането ти. Като че ли някога е мислил за друг, освен за себе си.
— Няма нищо.
— Как да няма? Трябваше да ме предупреди, че тя ще дойде.
— Сигурно знае, че нямаше да се съгласиш.
— Така си е. Нямаше да се съглася. Не знам как да се справя.
— Ще се справиш. Деца, коктейли? — провикна се той.
— За мен уиски с лимон — провикна се в отговор Теди. — И водка с тоник за дамата.
Джералд наля напитките и ги отнесе в съседната стая. Ивлин подряза дръжките на цветята, сложи ги в ниска ваза и скъса няколко увехнали листенца. Разплака се, после стисна очи, за да спре сълзите. Не сега. Извади плато с топчета от сирене от хладилника и го постави на масичката за кафе в хола, а цветята — върху раклата в ъгъла. Тя беше отрупана със снимки на внучките й: балетното представяне на Мелъди и училищната пиеса на Джун. Двете облечени като русалки за Деня на Вси светии. Седнали пред коледната елха в бархетни нощници, сред море от сребърна опаковъчна хартия. Надяваше се синът й да погледне и да се засрами или да му домъчнее за децата, но той не обърна никакво внимание.
— Как мина полетът? — попита Джералд.
— Супер — отвърна Теди. — Пихме шампанско и портокалов сок, хапнахме юнашки — плодова салата и палачинки, наденички на скара и бъркани яйца. Пътуването със самолет е невероятно луксозна работа. Нямах никакво желание да сляза.
— Ами — обади се Никол. — Беше забавно, но ме хваща щръклицата, ако стоя дълго на едно място.
— Никол не спира да тича — обясни Теди и я хвана за ръката.
Жестът вледени Ивлин. За нея това бе огромно предателство, все едно Джералд да целуне жена, докато вечерят.
— А, не чак толкова — обясни Никол. — Просто ми е приятно да потичам в края на деня. Така се успокоявам.
Преплетените им пръсти се отпуснаха в нейния скут, докато Теди не отдръпна ръка и не започна да масажира гърба й. Ивлин усети как гърдите й се стягат. Как бе възможно подобно нещо? Очакваше някой да го спре, но кой би го направил, освен нея?
— Един ден ще я видиш на Олимпийските игри, татко — рече Теди. Взе си топче сирене и го лапна цялото.
— Хич не започвай за Олимпийските игри — отвърна Джералд. — Това лято беше най-лошото откъм златни медали в цялата история на игрите.
Ивлин често се бе чудила как е възможно съпругът й да е чак толкова запален по спорта. В началото на брака им, когато „Ред Сокс“ изгубеха някой важен мач, Джералд се заключваше в кабинета си и (макар никога да не признаваше) плачеше по петнайсет минути. Тя го чуваше как подсмърча като дете. Беше й приятно да гледа спорт, но не се вълнуваше чак толкова от резултата. Та това бе само игра.
— Отчасти са виновни съдиите — рече Теди. — Да вземеш медалите на двама, задето се смеят и разговарят по време на раздаването на наградите!