— Жалко — отбеляза Джералд. — Те се държаха като отявлени хулигани.
— Я стига. Ако бяха бели, никой нямаше да обърне внимание. Цялата работа е, че различните страни се карат за идеологии в името на спорта. Смешна работа. Трябва да се промени идеята за Олимпийските игри. Нека се провеждат в няколко страни едновременно, за да не са чак толкова очевидна мишена за насилие.
Джералд се намръщи.
— Не знам.
Преди месец единайсет членове на израелския олимпийски отбор бяха убити от арабски терористи в Западна Германия по време на игрите. Трагедията я накара да се замисли за мъката по света, за тъжните изненади, които бяха сполетели и нея навремето. Когато всички отидоха на Лейк Пласид, малко преди да се случи нещастието с Натаниъл, тя наивно мислеше, че това е просто началото. Млад живот, прекъснат толкова скоро. След това семейството им бе разделено за кратко, когато Джералд замина на война. Той беше горд, че се яви като доброволец, и бе готов да се бие, но беше твърде стар, за да го вземат войник. Тя прекарваше безполезни часове в градината си и се питаше дали е възможно Господ да е толкова жесток, че да й отнеме повече от една любов. Въпреки че, доколкото можеше да прецени, Господ не контролираше подобни неща.
— Светът е полудял — рече Никол. — Всичко се разпада.
— След като поживееш достатъчно дълго, ще разбереш, че светът винаги е бил луд — отвърна Джералд. — Винаги се е разпадал, но никога не е стигал до крах.
— Ала-бала, разпада се, не се разпада — подхвърли Теди и с Никол се изкискаха. Той се държеше като тийнейджър, не като мъж със съпруга и деца, които зависеха от него. Ивлин знаеше, че като търпи това, допуска грешка. С Джералд даваха възможност на цялото нелепо положение да продължава, а трябваше да сложат край веднъж завинаги.
— Онова, което се случи, беше варварщина — рече Джералд. — Германците със сигурност не са имали подобно нещо наум. Целта беше да накарат света да забрави нацистките Олимпийски игри през 1936. А сега… никой не може да мисли за друго.
— Германия не заслужаваше Олимпийските игри, ако питаш мен — намеси се Никол.
Ивлин затвори очи. Беше съгласна, но не обичаше да говори за неприятни теми по време на социални сбирки. След малко щяха да се прехвърлят на въпроса за Виетнам или шоковите мерки, предприети от Томас Игълтън, а бяха дошли, защото синът й бе допуснал безобразна грешка. Трябваше да поговори с него насаме. Може би щеше да го накара да се поразходят, след като обядват, само двамата. Колкото по-бързо приключеха с обяда, толкова по-скоро щеше да има тази възможност.
— Заповядайте в трапезарията — покани ги остро тя. — Джералд, би ли ми помогнал в кухнята? Трябва да нарежа печеното.
— Вече?
— Да.
Джералд стана от стола.
— Още по един коктейл?
— Защо не — отвърна Никол.
Ивлин погледна празните им чаши и с изненада видя, че са ги изгълтали прекалено бързо. Беше преживяла сухия режим и вероятно се дължеше на възрастта й, но напоследък забелязваше, че все повече хора прекаляват с пиенето. Обаче нещо в поведението на момичето и в лекотата, с която гълташе алкохола, я притесни. Оставаше синът й отново да започне да пие.
— Тя ми изглежда приятна — заяви Джералд, когато влязоха в кухнята.
Ивлин се ококори.
— Ти да не си се побъркал?
— Просто не й даваш шанс.
— И защо да го правя? Тя е уличницата, която разби живота ни, ако си забравил.
— Иви! Чуй се само.
Той се усмихна, протегна ръце, за да я прегърне и успокои. Този път обаче тя не се остави.
— Трябва да направя салатите — рече и му обърна гръб. — Очаквах трима, не четирима. Трябва да ги направя по-малки.
— Ще сложа още едни прибори — каза той и я целуна по бузата.
Докато ядяха първото, Никол коментира всеки предмет на масата. Харесаха й чашите за вода, тежките сребърни прибори и чиниите. Влюби се в кристалния полилей.
Когато Ивлин донесе печеното и го сложи на масата, Никол стисна лявата й ръка.
— Божкей, вижте само този диамантен пръстен! — Обърна се към Теди. — Тед, изящен е.
Сякаш разглеждаха витрините в „Тифани“, а ръката на Ивлин и самата Ивлин бяха едно нищо.
— Беше на мама — обясни Джералд.
Ивлин си сложи резен печено, преди да подаде подноса на Никол. Обикновено чакаше, докато гостите си сервират, но неочаквано прецени, че няма смисъл да спазва каквото и да било приличие.