„Идвам да те взема“, отговори тя.
— Трябва да тръгвам — каза на Мей. Ру оформяше косата й на кок.
— Какво? — учуди се Мей. — Защо?
— Джефри е в предстартова треска.
— Аха — отвърна Мей. Пет пъти беше канена за първа шаферка и бе наясно с подготовката. — Ами косата ти?
Още преди няколко седмици се бе опитала да им обясни, че няма нужда да си прави прическа. Вместо да се повтаря, просто каза:
— Прическата ми няма да е от голямо значение, ако останем без един младоженец.
— Ще се справи — увери я Мей. — Нормално е.
— Знам. Все пак трябва да отида. Ще можеш ли да прибереш Ейва вкъщи?
— Разбира се.
— Нали ще останеш с леля Мей и баба? — попита Кейт.
— Аха — отвърна Ейва.
Кейт си помисли колко внимателно двамата с Дан бяха изградили определен начин на живот на дъщеря си — чист въздух, органични плодове и зеленчуци, училище „Монтесори“ от следващата година, макар че още не знаеше как ще плащат за него, полово неутрални играчки, подсказващи, че едно момиче може всичко. Въпреки това сега Ейва изглеждаше по-щастлива от всякога с яркорозовите си нокти и прическа.
Кейт поклати глава и се разсмя на път към колата. Щеше да се тревожи за това някой друг път.
Когато двайсет минути по-късно мина през портала на „Феърмаунт“, завари Тоби пред входната врата. Приближи се до него и спусна стъклото на пасажерското място.
— Благодаря, че дойде — каза той.
— Ти ли пусна съобщението? — попита тя. — Мислех, че е Джеф.
— Аз бях — отвърна той. — Исках да ти пиша бързо, така че никой да не забележи, и съм грабнал неговия айфон.
— Още ли играят?
— Да.
— Какво им каза, като тръгна?
— Казах, че цветарите са се обадили, че има проблем с черешовите цветчета.
— Звучи правдоподобно. Ами хайде. Качвай се.
Настани се до нея и тя му се усмихна. Братовчед й Джеф се бе запознал с него преди около десет години, точно когато Тод я заряза. Джеф и Тоби тъкмо бяха започнали да се влюбват, което при нормални обстоятелства предполага себичност, усамотяване, усещането, че на света сте само двамата. Но понеже тя страдаше, постоянно й отделяха време. Канеха я на вечери в събота, за да не остава сама. Уреждаха й срещи, като единственият им критерий беше човекът да не е обратен и да не е обвързан. Повечето опити бяха катастрофални, но тя оценяваше усилията им.
След четири години срещна Дан и четиримата започнаха да излизат заедно из Ню Йорк. Когато решиха да се преместят, най-голямото й притеснение бе, че ще са далеч от Тоби и Джеф. Но момчетата ги посещаваха през месец-два. Идваха за рождени дни, за четвърти юли и летни излети в планината. След десет години Тоби й бе толкова близък, колкото и Джеф.
— Знам едно много подходящо местенце — каза тя.
Барът представляваше старо дървено бунгало край пътя. При по-висока скорост не се забелязваше. Кейт и Дан бяха спрели там за по бира в деня, когато отидоха за пръв път до къщата. И тогава, както сега, барът бе почти празен. Вътре бяха само барманът и двама местни, седнали в ъгъла под оранжевата неонова реклама на „Буд Лайт“ във формата на каубойска шапка. Беше известно, че старата гвардия като тях не понася юпита като нея да се мотаят из долината.
— Две уискита — поръча тя на бармана. Обърна се към Тоби и забеляза премрежения му от сълзи поглед. — Миличък, какво става?
— Майка ми няма да дойде.
— Какво?
— Знаехме, че може да се случи така. Преди няколко дни ми каза, че не е сигурна дали е редно да приема действие, с което според нея ще ме прати в ада. Снощи разговаряхме и ми каза, че ще дойде. Но тази сутрин ни звънна, точно след часа на полета, и каза, че се е разколебала на качване в самолета.
— Много ми е мъчно, че е станало така — увери го Кейт.
— Не е заради това, честна дума — отвърна той. — Всъщност без нея ще стане по-лесно.
— Тогава какъв е проблемът?
Той заговори смирено и бавно, нещо нетипично за него.
— Как да ти обясня? Добре. Ами, когато се преместих в Ню Йорк в края на осемдесетте, щом някой умреше от СПИН, в „Таймс“ съобщаваха, че еди-кой си е загубил дългогодишния си приятел. Никога не пишеха — съпруг или партньор, а просто „дългогодишния си приятел“. Спомням си, че скоро след като се запознахме, с Джеф говорихме по този въпрос и той се ядоса. Според него това било омаловажаване на фактите. Трябвало да кажат нещо много по-значимо, като партньор или любим. Аз просто не можех да повярвам, че хората ще го приемат. Те трудно го приемаха дори когато използваха евфемизми.