Бързо й стана ясно, че за нея само един човек олицетворява Ню Йорк и без него градът не означава нищо. Когато Пи Джей си беше у дома, тя се изпълваше с живот. Любеха се всяка нощ трескаво, със страст, каквато не бе възможна с Анри. Когато Пи Джей работеше, тя се заемаше да направи апартамента съвършен за него. Ходеше на маникюр, педикюр и козметик в спа център, обслужван от чилийки, които не знаеха дума английски. В Париж се подстригваше и боядисваше косата си на едно и също място през няколко седмици в продължение на осемнайсет години, а тук не можеше да попадне на салон, който да й хареса. Започна да си разпределя лосионите и козметиката, защото знаеше, че като свършат, трудно ще ги замести с други. Имаше една опаковка „Авен Хидранс Оптимал“, любимия й крем, която се бе заклела да отвори само в краен случай.
Отначало готвеше за Пи Джей, както би готвила в Париж, но тъй като ястията все му бяха прекалено тежки или прекалено странни — винаги прекалено нещо си, — започна да експериментира с американската кухня, от рецептите, които майка му е приготвяла в детството му: спагети болонезе, палачинки с бекон, макарони със сирене. Никога не оставаше доволна от резултата, дори когато той твърдеше, че е вкусно. Самата тя избягваше тези храни и се опитваше да продължи да се храни както обичайно: три пъти дневно и точка. За вечеря предпочиташе зеленчуци и малко парче месо — семпла, здравословна храна, макар че така и не можа да постигне вкус като във Франция.
— Няма ми ги френските продукти — с раздразнение сподели тя една вечер.
— Просто кажи „липсват ми френските продукти“ — поправи я Пи Джей. — Иначе звучи, сякаш си ги загубила.
Предложи й да отиде до „Феъруей“, ако иска да бъде впечатлена. Магазинът предлагаше достатъчно голям избор, но в нейното съзнание пазаруването във „Феъруей“ бе истинска война — клиентите се блъскаха, продавачите от деликатесния щанд крещяха: „Следващият! Следващият! Следващият!“ още преди да е намерила точните думи.
Всичко в Ню Йорк се движеше прекалено бързо; усещаше как скоростта я помита, обърква. Мислеше си, че сигурно щеше да е различно, ако имаше приятели. Обмисляше дали да не отиде в посолството, за да попита къде се събират сънародници. Обаче не беше от хората, които участват в групи. Нямаше да знае какво да каже, нито как да се държи. Приличаше й на отчаян ход. Оставаше й кръгът на Пи Джей: съучениците му бяха млади музиканти, някои здраво се бореха, други се справяха добре, но никой колкото него. Всички имаха класическо образование, но единствен Пи Джей бе изкусен интерпретатор. Струваше й се, че му завиждат, макар той да отричаше. Един от тях, мъж, когото наричаха Кламс, по цял ден пушеше марихуана. Пи Джей му плащаше, за да гледа кучето му в апартамента си в Бруклин, когато пътуваше. Тя го уверяваше, че няма проблем да се грижи за Чарли, макар да не й се искаше особено, но Пи Джей каза, че се тревожи за приятеля си и искал да има повод да му дава малко пари.
Понякога тя пътуваше с него, но не искаше да ходи в Европа, още не. Не се чувстваше комфортно, когато новият й свят се застъпваше със стария. На едно тържество след концерт с оркестъра на Монреал, първият обой се приближи към нея и каза:
— Сигурен съм, че сме се срещали преди.
Бяха се срещали на вечеря в апартамента й в Париж, но Делфин просто сви рамене и каза, че не може да си спомни.
В Париж с Анри бяха известни и всички, които общуваха с тях, го знаеха. Сега тя бе просто придатък към Пи Джей. Когато пътуваха заедно, чуваше единствено: „Сигурно много се гордеете с него.“ Когато я питаха с какво се занимава, тя обясняваше, че работи с недвижими имоти, и виждаше как погледите им угасваха от липса на интерес.
Беше се запознала с две музикантки, чиято компания й допадаше. Едната, Дженифър, беше почти на нейната възраст. Беше от Калифорния, дъщеря на прочут челист, самата тя вече прочута челистка. Другата — Наташа — беше малко по-възрастна, висока, красива, родена и отраснала в Манхатън. Флейтистка в Нюйоркската филхармония. Делфин два пъти ги бе канила на гости със съпрузите им. Приготвяше традиционни френски ястия: домашна тиквена супа, салата, месо, сирене, естествено, и десерт. Видимо всички се забавляваха. Наташа й изпрати цветя след първото гостуване, а след второто — мила бележка, написана на ръка. Но така и не получи обратна покана. Делфин сподели с Пи Джей, че се чувства засегната от това. Чудеше се дали не е сбъркала с нещо.
— Не ставай глупава — отвърна той. — Хората в Ню Йорк не ходят много по гости. Имам приятели от десет години и никога не съм стъпвал в апартаментите им.