Това й се струваше странно. Защо ли американците бяха толкова въодушевени и сърдечни на повърхността, а всъщност не искаха да споделят нито частица от себе си? Беше си представяла, че преместването в Америка няма да е по-трудно от смяната на Монмартър с буржоазния квартал на Анри на левия бряг, но сега разбираше колко е била глупава.
На купоните в Ню Йорк, на които Пи Джей я водеше, всички говореха толкова бързо, че тя не ги разбираше. Години наред бе работила с американци и се гордееше с английския си, но едва сега проумяваше, че в деловите отношения хората говорят бавно, за удобство. Тук просто очакваха от нея да се съобразява с тях.
На вечерите в Париж всички на масата разговаряха заедно. В Ню Йорк обичаха да се разделят по двойки и да разговарят само с по един човек, обикновено от същия пол. Намираше това за ужасно отегчително. Жените все я разпитваха за Париж. Разказваха й за ваканциите си там и я питаха какви различия намира между Франция и Щатите. Искаха да знаят как така парижанките остават слаби въпреки изкусителните сладкиши, сирена и вина, какъв овлажняващ крем за тяло използва преди лягане.
Нюйоркчанките бяха обсебени от французойките, въпреки че и те бяха красиви. Имаше чувството, че се стремят към съвършенство. Съвършени дрехи, съвършени тела, съвършени коси. В Париж бяха далеч от съвършенството — зъбите може и да не са идеално прави, гримът може да не е правилно положен — и въпреки това жените излъчваха увереност и грация, каквито липсваха на американките. Но, естествено, не можеше да им го каже.
Остана шокирана, когато американка, която едва познаваше, се приближи към нея на някакво тържество и се хвърли в прегръдките й за поздрав. Самата тя имаше естествен порив да целува хората по двете бузи, когато се запознава с тях, но откакто разбра, че това тук не е прието, преценяваше как да постъпи според човека. Пи Джей каза, че нюйоркчани го намирали за очарователно и толкова френско. Тъкмо в това беше въпросът. Тук носеше своята националност като костюм. Това бе първото, което хората виждаха у нея, единственото, което я правеше специална. Никой не се интересуваше дали е забавна, интелигентна или ужасна. Беше французойка и толкоз.
През есента и началото на зимата прекарваше дните си в обзавеждане на апартамента с ентусиазъм, който удивяваше Пи Джей. Понякога, докато закачваше пердета или вадеше сребърни съдове от опаковките им, той свиреше на цигулката в съседната стая и сърцето й преливаше от любов. Оставяше се чувството да я завладее изцяло и да разсее всички съмнения. Това бе трайно състояние и щеше да се чувства добре само ако успееше да приключи с обзавеждането, да получи американска виза или да си открие банкова сметка. Засега ползваше френската си кредитна карта, а когато й трябваха пари в брой, взимаше от Пи Джей. Той държеше дебела пачка стодоларови банкноти в чекмеджето с чорапите и й бе казал да си взема колкото иска, но понякога това й се струваше странно. Накрая може би щеше да си намери работа като преводач. Това също щеше да помогне.
В началото нямаше нищо против пътуванията му. Завръщането му беше вълнуващо, а и години наред й бе липсвало удоволствието от малко усамотение. Но с наближаването на празниците започна да се чувства самотна. Беше свикнала с постоянното присъствие на Анри и понякога се улавяше, че мислено разговаря с него. Чудеше се какво ли ще прави на Коледа, дали ще остане сам вкъщи, или ще реши да прекара уикенда в Бретан с родителите си, които несъмнено щяха да го поглезят и да го нагостят с коледен сладкиш и яйчен пунш в опит да удавят мъката му. На Бъдни вечер майката на Анри щеше да се извини и да излезе, за да поплаче и да пуши „Житан“, да разглежда старите албуми на Жозефин, починалата преди петдесет години дъщеря. Хенри и баща му щяха да се въртят неловко, несигурни какво да правят с такава неутолима тъга.
Единственият път, когато бяха говорили за деца, Пи Джей й каза, че не настоява да имат. Но тя си даваше сметка, че той е млад, и се чудеше дали нямаше да съжалява за избора си. Помисли си за Анри, който бе искал да има своя малка Жозефин. Щеше ли да е по-добре, или пък по-зле, ако му беше родила дете?
Делфин бе контактувала с него само три пъти — по електронната поща. Първият път бе по работа: дали знае къде се намират някакви важни документи в магазина. Второто съобщение бе пуснато в три сутринта парижко време, молеше я да се върне вкъщи. Тъй като не му отговори, той й писа отново, този път да й разкаже за прекрасно изпълнение, на което присъствал в Парижката опера. Това съобщение бе толкова сухо, сякаш го изпращаше на баба си.