— Кажете ми всичко, което мразите в Ню Йорк — каза тя, след като Делфин си поръча втора чаша вино.
Делфин се разсмя.
— Не го мразя.
— Хайде де. Всички го мразят в началото.
— Просто имам да уча още много за Америка.
Мари-Елен вдигна пръст, за да я поправи.
— Ню Йорк не е Америка. Запомнете това.
Делфин кимна и превключи на френски:
— Мразя това, че всички робуват на фитнес салоните. Толкова са горди! Говорят за онези машини и фитнес режими като за религия. Имам чувството, че на американците са им промили мозъка с теорията, че животът им зависи от спорта.
— Така е.
— Защо просто не се разхождат или не поиграят тенис?
— Аз играя всеки вторник и петък — призна Мари-Елен. — Трябва да дойдете.
— Ще ми бъде приятно — отвърна тя.
Жените от Южна Франция бяха нещо като нюйоркчанки. Бързо се сприятеляваха. На Север беше по-трудно да се запознаваш с хора, но според Делфин там се създаваха по-истински приятелства. Вероятно в Париж настъпателността на Мари-Елен нямаше да й допадне, но тук изпита истинска благодарност за милото отношение.
— Какво най-много ти липсва? — попита я Мари-Елен. — Това е любимото ми забавление — да откривам тук френски съкровища.
Делфин се замисли. Толкова много неща й липсваха.
— Липсват ми френските модни списания и таблоидите. Най-много ми липсва „Ел“. Дори „Пари Мач“.
— Би трябвало да ги има в „Юнивърсъл Нюз“ на „Бродуей“ и „Брум“ — обясни Мари-Елен. — Там можеш да си пиеш кафето и да почетеш. Нещо друго?
Делфин почувства как се усмихва. Беше нещо толкова незначително, но приличаше на истински подарък.
— Не съм ходила на фризьор от три месеца. Страхувам се да пробвам. Отидох на едно място и излязох оттам в доста странен вид.
— Иди при Серж Бертран в Мийтпакинг Дистрикт — препоръча Мари-Елен. — Но трябва да се срещнеш лично с него, защото записват часове за седмици, понякога месеци напред. Обади се още утре. Кажи, че ще отидеш, когато Серж може да те вземе. Не е като в Париж, където можеш просто да влезеш във всеки салон и да очакваш добро обслужване.
— Като в супера — отбеляза Делфин и осъзна, че сигурно звучи глупаво.
Но за нейна изненада Мари-Елен се съгласи.
— Точно така.
— Липсва ми храната — продължи Делфин. — Такива простички неща като еклери с шоколад от сладкарницата на нашата улица, самият френски шоколад.
Мари-Елен поклати глава.
— Знам. Няма да го намериш тук. Няма го дори в специализираните магазини в Бруклин, за съжаление. Просто не го правят както трябва. Нещо с млякото ли е, не знам. Няма да намериш и прилична козметика, дори да е от марката, която ползваш у дома. Всичко свястно трябва да бъде препоръчано от лекар, аптеките са скапани. „Ла Рош-Позе“ или „Авен“, или „Виши“ — купувай си ги от Франция. Имам братовчед в Париж, който идва тук по работа три пъти годишно. Без доставките му съм загинала.
Тя си помисли за единственото си бурканче „Хидранс Оптимал“. Колко умно от нейна страна, че го взе.
Говориха си повече от час и това я накара да се почувства като на вълнуваща първа среща. Прибра се с леко сърце. Започна да се отбива в кафенето два-три пъти седмично. Сядаше на бара и Мари-Елен отиваше при нея, независимо колко хора имаше.
Във Франция може би нямаше да станат приятелки. Делеше ги цяло десетилетие, а и нямаха нищо общо, освен националността си. Но тук това бе достатъчно да се завърже приятелство. Шегуваха се с американския начин на живот и си говореха на френски, а всички наоколо се чудеха какво толкова си казват.
След около месец Мари-Елен я покани да ходят по магазините. На Лексингтън Авеню, между Осемдесет и втора и Осемдесет и трета, се намираше бутик „Лудивин“, управляван от жена от Прованс. Продаваше марки, каквито Делфин не бе и помислила, че се продават тук — „Мезон Мишел“, „Дени Колом“. Делфин си купи два чифта меки като коприна дънки за двеста и шейсет долара всеки, блуза от „Карвен“ и боти.
Взеха такси до Петдесет и седма улица до „Л’енститю Сотис.“ Нямаше никаква представа, че спа центърът се намира там. Бе посещавала истинския на улица „Фабур Сент-Оноре“, направи си подарък за трийсетия си рожден ден. Поръчаха си едночасова детоксикация с пилинг и маска на цялото тяло. След това отидоха до „Ла Гренуй“, който според Мари-Елен бе най-автентичният френски ресторант в Ню Йорк. Поръчаха си телешко рагу и суфле „Гран Марние“. Коричката бе като пресен сняг. Когато сервитьорът разчупи повърхността и изсипа лъжица сос сабайон в димящия отвор, Делфин затаи дъх от възхищение.