— Знаеш какво имам предвид — тихичко добави той. — Французите.
Остана поразена, но посочи един параграф от статията, в който се споменаваше как американците са направили същото в Германия по време на Първата световна война.
— Я виж това! — каза тя, като се опита да разведри атмосферата. — Вашите откачалки започнали да наричат хамбургерите „Пържоли от Солсбъри“. Рубеолата станала Шарка на освободителите.
Тя се разсмя, но млъкна, когато забеляза гневното му изражение.
— Нямаше те тук, когато кулите рухнаха. Не си го преживяла.
Едва се сдържа да не му отговори, че не е била тук — гледала го е по телевизията, точно като него, докато е тренирал в нюйоркския си фитнес клуб на Западна седемдесет и шеста улица.
— Не става дума за кулите — каза миролюбиво тя.
— Глупости — отвърна той. — Знаеш ли колко мои приятели от родния ми град се бият в Ирак, за да предпазят свободния свят от терористи, точно както нашите дядовци през Втората световна война? Докато французите подскачат нагоре-надолу и разправят, че нямало да вземат страна.
Досега не го бе чувала да споменава тези „приятели“ и изведнъж й се отщя да бъде мила с него.
— Приятелите ти ще загинат напразно — каза тя.
— Майната ти — отвърна той, отиде в спалнята и тресна вратата.
И така тя научи, че не може да говори с него за войната. Той не разсъждаваше разумно по този въпрос. Сдобриха се няколко часа по-късно и той й предложи нещо като извинение.
— Виж, тази патриотична тема е нещо ново за мен. Но след случилото се на единайсети септември изпитвам страшен гняв. Може би защото винаги съм си представял, че Америка е непобедима, а сега е сразена.
— Разбирам — отвърна тя. — Наистина. Но сега ще бъдат погубени и други животи. За какво?
— За отмъщение — натърти той, сякаш това бе най-очевидното нещо на света.
После всичко продължи постарому. Казваше си, че може би е добре, че се скараха. Може би е здравословно. Но за първи път се зачуди дали живее с Пи Джей заради мечтата, или заради самия него.
Единственият човек, с когото можеше да говори за войната, беше Мари-Елен и това бе основна тема на много от разговорите им. По телевизията във Франция показваха убити и пленени американски войници, но не и в Америка. И ако можеше да се вярва на медиите, цяла Америка вече мразеше Франция. Мари-Елен й разказа, че някой залепил листче на една от тоалетните чинии в ресторанта, на което пишело: „Първо Ирак, после Ширак.“ Много се смяха, но скоро след това Мари-Елен откри, че съдружниците й са закачили огромно американско знаме на фасадата на сградата.
— Напоследък нямахме клиенти, но не осъзнавах защо — разказа тя на Делфин, която се отби по-късно същата вечер. Мари-Елен пиеше пастис с няколко кубчета лед, което притесни Делфин — не беше я виждала да пие по време на работа.
— Правят бойкот на всичко френско — обясни Мари-Елен. — Очевидно така е в цяла Америка.
— Но Ню Йорк не е Америка! — каза Делфин. — Ти ми го каза. Ами онези протестиращи, които видяхме по улиците?
— Те не искаха война, но сега я подкрепят. Имат нужда да мразят някого. — Мари-Елен зарови лице в дланите си. — Първо забраната за пушене, а сега и това. Ресторантът е обречен. Ще извадя голям късмет, ако ме вземат на работа в „О Бон Пен.“
— Не ставай смешна — каза Делфин, но последваха много вечери, в които стояха само двете. Спомни си как с Анри се бяха борили да спасят магазина от фалит след единайсети септември, колко лесно щеше да се изплъзне от ръцете им, ако не беше Страдивариусът.
Делфин и Пи Джей се опитаха да повдигнат духа на Мари-Елен. Подариха й билети за Филхармонията и тя доведе красив млад актьор, когото бе срещнала на някаква сбирка. Един колега на Пи Джей щеше да празнува петдесетия си юбилей и Пи Джей го убеди да го направи в кафене „Монмартър“. Така заведението изкара за една вечер колкото за двете предишни седмици.
— Беше толкова мило от твоя страна, че се сети за това — каза Делфин.
— Тя ти е добра приятелка — отвърна той. — Измъкна те от мрачните ти настроения.
Делфин се почувства поласкана, че е забелязал как се е чувствала през изминалите месеци. С Анри нейната тъга обикновено допълваше неговата и тя бе принудена да слага весела маска. Беше свикнала с този ритъм. Толкова й напомняше за отношенията с баща й. Но сега, най-сетне, бе срещнала мъж, който наистина я вижда.