Шийла се оказа едра жена, която очевидно се беше отказала да се грижи за външния си вид. Кестенявата й коса до раменете беше прошарена. Връзваше я с ластик. За четиринайсет години беше родила пет момчета и всеки път се беше надявала следващото да е момиче. Беше приключила с раждането на деца, но коремът й никога нямаше да стане какъвто е бил навремето. Ръцете й бяха едри, месести. В къщи обличаше широки дънки и суичър на „Ред Сокс“. Личеше, че навремето е била красива. Имаше големи сини очи и топла усмивка. Четирийсет седмици от годината работеше като медицинска сестра, а три от децата все още живееха с тях — на десет, тринайсет и шестнайсет. Момчетата бяха шумни и буйни. Влизаха през отрупаната с хокейни принадлежности веранда, която миришеше на пот и мухъл.
Бащата, Джеймс, беше слаб мъж, малко по-нисък от Пи Джей. Работеше нещо в линейките, май беше диспечер на парамедиците в града. Не беше учил в колеж. Никой от семейството не беше учил, освен Пи Джей и някакъв чичо, когото, изглежда, всички мразеха.
Майката на Джеймс, хърбава жена на осемдесет и няколко, живееше с тях. През повечето уикенди седеше на огряната от слънцето веранда и гледаше религиозни предавания по телевизията.
— Как е бабчето? — прошепна Пи Джей на Шийла и погледна баба си през отворената врата.
Шийла сви рамене.
— Все същата си е. Всяка сутрин, когато се събуди, казва, че й остават шест месеца живот.
Делфин не беше сигурна какво означават тези думи. Стори й се сериозно, но Шийла се изсмя, когато тя повдигна въпроса.
В петък преди вечеря седнаха в официалната трапезария. Шийла постави поднос с малки кренвиршчета, увити в тесто.
— Във фризера има и мини киш, ако искаш — предложи тя. — Ще ми трябват пет минутки да ги затопля.
— Няма нужда — отвърна Пи Джей.
Стаята беше нещо като свято място за тях. Огромната маса беше отрупана с преспапиета, които той им беше изпращал от цял свят. Постери в рамки на най-значителните му постижения бяха закачени по стените: класации от времето, когато албумите му бяха стигнали до първо място; солово изпълнение в Дъблин с думите „Местата ограничени“, а в червено бе надраскано „Няма места“; вестникарски изрезки, в които най-ласкателните отзиви бяха подчертани с жълт маркер. „Макийн извлече от инструмента всичко, което човешко същество може да извлече. Изпълнението му беше великолепно, неповторимо, извънземно.“ — „Ню Йорк Таймс“. „Тази вечер Макийн се представи като цигулар виртуоз. Забележителен талант.“ — „Далас Морнинг Нюс“.
Шийла зададе на Пи Джей десетки въпроси за работата, които го караха да се чувства неловко. Джеймс остана необичайно мълчалив през повечето време, сякаш и той се надяваше да минат на друга тема.
Пи Джей й беше признал, че родителите му не разбират, че онова, което за тях е истинска екзотика, нещо, с което да се хвалят, за него е чисто и просто работа. Каза, че вече не го възприемат както преди, като техен син. Сега се беше превърнал в идея, вече не беше личност. Той беше техният успех, обещание, около което градяха света си, и той ги мразеше заради това.
Делфин се запита дали имат представа колко пари изкарва. Проявяваше щедрост към тях — за Коледа беше изпратил на Шийла сапфирени обеци, а на Джеймс широкоекранен телевизор. Реши, че им е помогнал да купят къщата. Веднъж Пи Джей спомена, че са затънали в дългове, както всички в Америка, но доколкото тя знаеше, не беше направил нещо, за да им помогне.
Бе очевидно, че той е тяхната гордост и радост. Другият им пораснал син, Дани, беше водопроводчик, който живееше в Кълъмбъс. Изкарваше прилични пари, но не можеше да се сравнява с Пи Джей.
Наричаха го с цялото му име, Паркър. Очевидно инициалите идваха от някое време в гимназията, когато децата в летния музикален лагер са му се подигравали. „Да не би майка ти да е чула името в някоя сапунена опера?“, попитало някакво келешче и когато се върнал на училище, Паркър вече бил Пи Джей.
Когато се запознаха, Делфин хареса името му, но с течение на времето започна да го възприема като детско. Мислеше, че трябва отново да се нарича Паркър. Понякога се питаше дали не злоупотребява с младостта си. Всеки път, когато пишеха за него в някой вестник, авторът на материала подчертаваше, че бил „едва на двайсет и четири“. На двайсет и четири съвсем не беше млад, когато ставаше въпрос за музикален гений. За него обаче пишеха още от времето, когато е бил едва на седемнайсет, едва на осемнайсет, едва на деветнайсет. Кога ли щеше да стане на възраст, на която талантите нямат нужда от това „едва“.