Навремето беше запленена от естественото му държание, от откровеността, от начина, по който тези негови качества се предаваха на музиката. Сега обаче не го възприемаше като чак толкова талантлив, колкото твърдяха всички. Не беше и естествен. Всичко, което правеше, беше отработено — от редките концерти за благотворителни цели, които изнасяше единствено ако щяха да отразят събитието в пресата, до начина, по който беше издигнал стена между себе си и семейството си.
Джеймс и Шийла живееха в предградие на Кливланд, в къща с просторен заден двор, в който откритият басейн заемаше повече място, отколкото беше разумно. Къщата беше големичка, но не достатъчно за шестима, тъй като имаше само четири спални. Делфин и Пи Джей трябваше да спят на разтегателния диван в кабинета.
— Как е животът във Франция? — попита я Джеймс, докато вечеряха.
Нима бе възможно да обобщи с едно изречение? Какво ли щеше да каже той, ако го попиташе как е животът в Америка?
Джеймс продължи:
— Всички ли там са толкова откачени, колкото казват, че бил Джери Луис?
— Млъквай, татко — сряза го през смях Пи Джей, въпреки че й се стори засрамен. — Много добре знаеш, че това е просто тъп стереотип.
— Беше шега — смотолеви Джеймс.
— Няма нищо — отвърна Делфин. — Повечето от онова, което знам за Америка, е от филма „Обичам Луси“.
Всички се разсмяха и се поотпуснаха.
— Пръстенът ти стои чудесно — отбеляза Шийла. — Имаш толкова дълги и слаби пръсти.
Делфин сведе поглед и се почувства неловко. Значи пръстенът наистина беше на Шийла.
— Закачва ли много? — попита Шийла. — Аз спрях да го нося, защото непрекъснато късаше и дърпаше нещо.
— Да — отвърна Делфин. — Аз пиша с лявата ръка.
— Ние казваме „левачка“ — обади се Пи Джей.
Джеймс се усмихна и поклати глава, сякаш тя беше очарователно, но глуповато дете.
— Пише с лявата ръка — повтори той.
Всички пиеха много. Виното беше кошмарно, но тя го изгълта, сякаш бе най-хубавото, което бе опитвала.
Шийла вдигна чиниите и Пи Джей стана да й помогне. Делфин не беше сигурна дали не трябва и тя да се включи. Стана, но Шийла я спря.
— Ти си гостенка! Сядай!
Делфин се подчини и продължи да се пита какво очакват от нея, докато ги наблюдаваше да пренасят чиниите в кухнята. Американците често казваха едно, а всъщност искаха съвсем друго.
Джеймс започна да й разказва, че кучето им Франк било посърнало вече цяла седмица.
— Въпреки че е басет — разсмя се той, — май ще се наложи утре да го заведа на ветеринар.
Делфин кимна, но надаваше ухо какво се говори в съседната стая. Долови колко са разгорещени гласовете им, но не чу думите. Неочаквано те заговориха по-високо, достатъчно, че да чуе думите на Шийла.
— Дадох ти пръстена за Шанън. Не за чужденка, която познаваш от нищо и никакви си пет минути. Ами ако се върне при съпруга си и го изнесе от страната?
— Даде ми го за жената, за която искам да се оженя, и това е Делфин — отвърна той. — Защо си толкова разстроена? И без това не го харесваш?
— Не става въпрос за пръстена.
— За какво тогава?
— Тя има съпруг — отвърна майка му. — Не искам цял живот да те измъчва мисълта, че си разбил нечий брак. Ти си още дете. Не разбираш какво означава това.
След малко тя се върна широко ухилена и предложи на Делфин сладоледена торта.
Същата вечер, когато си легнаха, Делфин попита:
— Защо си казал на майка си, че съм омъжена?
— Не знам. Защото беше така. Все още е така. Беше тъпо от моя страна, като реших, че ще го приеме.
— Не си ми казал, че тя ти е дала пръстена за друга.
— И какво от това? Нали го дадох на теб?
— А тя защо не го носи? Не разбирам.
— Татко й го е подарил, за да докаже нещо на себе си. Било е глупаво от негова страна да харчи пари, които нямат, мама все това повтаря. Продал един стар автомобил, за да го купи. Тя го носела, защото мислела, че ще му се отрази добре, че ще се почувства повече мъж. Когато били съвсем млади, той й подарил халка, която не струвала нищо, за да може тя да я носи в болницата. Тя си я обича, не и този. Този е за съвсем различен тип жена. За някоя като теб.