Тя разбра, че той с радост й е дал пръстена, предназначен за друга, защото за него бе просто предмет. По същата причина можеше да купи Страдивариус и да не се запита нито за миг дали нацистите са убивали заради цигулката.
Лежаха, без да се докосват. Делфин не можеше да спи. Гледаше снимката на стената, поставена в рамка с думите „Дом, мил дом“. На нея се виждаше малка сива къщурка на ъгъла на натоварена улица. Отстрани, на моравата на съседите, имаше автомобил на трупчета.
По някое време след два тя стана за чаша вода. Джеймс гледаше телевизия в тъмния хол. Когато го видя, понечи да излезе, но той я повика:
— Влез.
До стола му бяха подредени пет празни бирени бутилки.
Пи Джей й беше казал, че откакто се помни, баща му си пийва доста. Не че е пияница, но на границата.
— Седни — покани я Джеймс.
Тя седна на канапето и погледна към телевизора.
— „Фрейзър“ — посочи той. — Така се казва сериалът. Действието се развива в Сиатъл. Ходила ли си там?
— Не — отвърна тя.
— И аз не съм. Казват, че било най-подходящото място на света да получиш инфаркт. Не можеш да завършиш гимназия, ако не минеш специален курс по оказване на първа помощ и изкуствено дишане.
— Така ли?
— В казината пък бъка от камери и някой наблюдава всяка твоя стъпка. Ако паднеш, веднага ще забележат.
— Виж ти.
— Извинявай, това са досадни приказки на парамедик — рече той.
— Не са досадни.
— Аз съм от първото поколение. Оказва се, че много от нещата, които сме правили навремето, са били грешни. Интубирахме пациентите със спряла сърдечна дейност. Сега казват, че това е най-лошото, което може да се направи. Оказването на първа помощ навремето беше различно. Прилагахме много повече обдишване. Имаше случаи, когато прекалявахме. Направо не ми се мисли за тогава. Мислиш си, че си спасявал пациентите, а всъщност не си.
— Сигурно си виждал ужасни неща — рече тя. — Какво ти помагаше да се справиш?
— Днес има терапевти, които разговарят с момчетата. Когато аз карах линейка, се оправяхме като отскочим до бара след смяната и пъхнем глава под студената вода.
Няколко минути поседяха в мълчание, докато не започна рекламата за паста за зъби.
— Да се надяваме, че не е настъпила годината, в която и на мен ще ми дотрябва подобно нещо — продължи той.
— Моля?
— Имам рожден ден.
— А, да, полунощ мина! — досети се тя. — Честит рожден ден.
Той махна с ръка, сякаш не беше повдигнал въпроса.
— Мразя рождените дни — отвърна той. — Петдесет години. Господи!
Делфин остана шокирана, когато научи възрастта му. Беше шест години по-млад от Анри.
На масичката за кафе беше поставен вестник и той го посочи с бутилката бира.
— Запазих го за теб. Има статия за него в страниците за култура. Отпреди няколко месеца е. Позвъниха, за да ни зададат няколко въпроса.
— Сигурно много се гордеете с него — отвърна тя.
Той преглътна с усилие и кимна.
— Имаш ли деца? — попита, сякаш не беше невъзможно, и въпросът й се стори странен.
— Не.
— Иска ти се децата ти да се справят по-добре от теб — призна той. — Нали това е смисълът на американската мечта. Само че ти е много трудно, когато те задминат със скоростта на светлината. Адски много боли.
Делфин не знаеше какво да каже.
— Пи Джей много ви обича.
— Разбира се, че ни обича — отвърна Джеймс. — Никой не говори за обич. Обичта е лесната част. Той просто не може да търпи да се мотае около нас.
— А, не! — опита се да протестира тя.
— Не сме го виждали цяла година.
— Но той е толкова зает — отвърна тя. — Живея с него, а почти не се виждаме.
Джеймс кимна, но й се стори, че не вярва.
— Когато по-големите момчета бяха малки, ги водех да връщат кутийки от напитки в един гараж. По онова време живеехме в Масачузетс. Много им беше приятно. Двамата си разделяха мизерната сума, която получавахме. Паркър започна да ходи в Бостън на цигулка, когато беше на осем, и два месеца по-късно вече не искаше и да чуе за кутийките. Имаше се за по-добър. Криеше се на задната седалка и влизахме само ние с Дани.
— Деца — рече тя и се намръщи.
— Това не беше нищо. Знаеш ли, че го поканиха в шоуто на Джони Карсън, когато беше на дванайсет? След това всичко започна да се случва невероятно бързо. Изобщо не искаше да е около нас. Срамуваше се от нас.