— Закъснявам, трябва да се прибера при момчетата — рече той. — Трябва да тръгвам. Искаш ли да дойдеш и да видиш как отварят подаръците?
— Сега ли? — попита тя. — О, не, косата ми е ужасна. Освен това вие четиримата трябва да сте си сами.
Заля го облекчение.
— Добре, както кажеш.
Вдигна нещо, увито във фолио от масичката за кафе. Тежеше ужасно много. Запита се дали Дорис Мълкахи не се е отбила. Едва преди двайсет и четири часа се видяха на нейната алея, а имаше чувството, че са минали месеци.
— Ориенталското момиче отсреща го донесе — посочи майка му. — Много мило, нали?
Джеймс остави пакета.
— Какво е това? Въглища ли?
— Кекс със сушени плодове, предполагам.
— Аха. — Той я целуна по бузата и тръгна.
— Ще се върна в единайсет и четирийсет и пет, за да те взема за службата.
— По-добре ела в единайсет и трийсет — отвърна тя. — Искам да седна отпред.
— Добре. Весела Коледа, мамо.
Тя остана на вратата да наблюдава как той бързо рине снега от пътеката. Имаше чувството, че гърбът му ще се скърши, но сякаш бе изтъкан от адреналин и ритъмът на изриването на снега го успокои. Когато се качи в колата, за да се прибере, си каза да се отпусне. Не искаше Шийла да се пита какво става, това беше нейният ден. Щеше да отнесе пръстена в заложна къща още утре сутринта и да обясни, че парите са дошли от спортни залагания в службата. Тя щеше да се вкисне, че той отново залага, но се надяваше да е толкова щастлива от парите, че да не обърне голямо внимание.
Когато се прибра, Конъли вече се беше отбил и беше изринал алеята. Джеймс спря и видя, че Паркър подскача пред прозореца. Разсмя се.
Пръстенът за Шийла беше поставен в кадифена кутийка в жабката. Той го извади, както си беше представял стотици пъти. Сега обаче се поколеба. Ами ако заложеше това? Можеше да й подари красивия пръстен. Най-сетне щеше да й подари нещо, което заслужава.
По-късно щеше да се притеснява, че с него ще е още по-уязвима, ако го носи в града. Сега извади гладката халка от кутията и я замени с пръстена на Ивлин Пиърсол.
Качи се разтреперан по задните стълби. Кучето го посрещна на вратата и Джеймс го почеса зад ушите.
— Весела Коледа, приятелче.
Шийла беше направила бариера от столове, изтеглени от трапезарията, за да огради дупката на тавана на кухнята. Джеймс вдигна поглед и видя тоалетната и мивката на горния етаж.
— Господи!
Къщата миришеше на кафе и кифлички с канела и той завари тримата в хола, неговото семейство. Шийла седеше на канапето по халат и пантофи. Момчетата лежаха по пижами на пода край елхата и разтърсваха кутиите, за да разберат какво има в тях.
Тя не спомена, че е закъснял. Стана и го прегърна.
— Весела Коледа! Ще ти налея кафе. Сигурно си се скапал.
— Може ли сега, татко? — рече Паркър, без да поздрави. — Моля те.
— Само минутка. — Той отиде до дрешника в антрето и извади видеокамерата. Фукливият му зет наскоро беше ходил до Съркит Сити и беше купил камера с вградена касета за осемстотин долара.
Джеймс пък си взе от евтините, с малките касети, които още нямаше представа как да гледа. Някой ден щеше да им дойде времето.
Шийла се върна с две чаши кафе и седнаха заедно на канапето. Нямаше друго място на света, където би предпочел да бъде в този момент.
— Добре — въздъхна той.
— Какво пише на ръката ти, татко? — попита Паркър.
Джеймс погледна надолу. Ивлин Пиърсол. Беше написал името й на дланта си. Ама и той беше един крадец.
— Просто името на пациентка, която не искам да забравя — отвърна той. — Вие кога се събудихте?
— В четири — отвърнаха едновременно Шийла и Паркър, тя — обзета от отчаяние, той — от гордост.
Джеймс посочи познат пакет.
— Този ми се струва интересен. Защо не отвориш първо него, Паркър?
Шийла го стрелна с поглед. Може би трябваше да започнат с чорапите и да стигнат до робота постепенно, но Джеймс реши, че няма смисъл да кара малкия да чака. Сигурно това беше последната година, в която синът му вярваше в Дядо Коледа с убеждение, което нищо на света не бе в състояние да сломи. Имаше нещо много специално в това чувство. Прииска му се да го изпита отново.
Паркър разкъса бавно и демонстративно червената хартия.