Някои пък се държаха направо противно.
— Мислят си, че се опитваш да се докопаш до съпрузите им — прошепна Дороти миналия път. — Има и по-лош вариант. Решили са, че съпрузите им те желаят.
За Франсес това беше нелепо. Поне сто пъти беше чувала въпросните мъже да я описват като обикновена и посредствена. Веднъж Рандолф Спиърс я определи като «симпатична към хубавка» и се предполагаше, че това е комплимент. Тя не правеше абсолютно нищо, за да промени мнението им. Обличаше се в тъмни, мрачни цветове с високи яки и не слагаше грим. С лекота можеше да надпие всеки от тях и те го знаеха. За колегите си Франсес бе почти мъж. Ако се държеше като момиче и я възприемаха като момиче, щяха да я изядат жива.
Бе уверена, че не е дала на нито една съпруга повод за тревога, но очевидно съществуваха неуверени жени. Джени Уелч беше такава — слабичка, дребна, с бяло-руса коса и вежди и четири малки бозави дечица, същите като нея. Тя, изглежда, бе убедена, че е въпрос на време Франсес да попадне под влиянието на прелъстителните умения на съпруга й Ралф, трътлест тип от бизнес отдела, който отчаяно се опитваше да опази четирите останали косъма на главата си, сякаш те го поддържаха жив.
— Според мен не е естествено жена на определена възраст да иска по цял ден да работи в претъпкан, задушен офис наравно с мъжете — заяви Джейни миналия юни, когато много добре знаеше, че Франсес ще я чуе. — Има нещо неприемливо в това, нали така?
Два месеца по-късно Франсес никак не се трогна, когато видя Ралф Уелч да прегръща секретарката си на закътана маса в «Шойър».
Истината бе, че тя никога не бе искала да се омъжи и да има деца. Като момиче не виждаше как ще се измъкне. Докато растеше, си имаше бездетната леля Дорийн. Всички се държаха така, сякаш леля Дорийн е луда, задето е предпочела да остане стара мома, да чете романи и гушка пухкавите си декоративни кученца пред семейния рай. Единствените жени в семейството, които имаха право да останат неомъжени без всякакво подозрение, бяха монахини.
— Кой ще вземе Дорийн за Коледа? — попита майка й веднъж.
— Горката Дорийн. Какво ли ще стане с нея? — бяха повтаряли у тях повече пъти, отколкото можеше да преброи.
Дълго време Франсес вярваше на казаното от тях, но когато стана тийнейджърка, забеляза, че леля Дорийн е съвсем доволна от живота си. Истината бе, че останалите не разбираха как е възможно. В този миг Франсес се почувства свободна.
Когато се премести с родителите си в Пенсилвания, веднага след като завърши гимназия, тя си намери работа в местен вестник и започна вечерен курс към школата по реклама и журналистика «Чарлс Морис Прайс», а в съботните сутрини посещаваше университета на Пенсилвания, където се записа във всички курсове по английски език, които предлагаха. Както и останалите курсисти, тя възнамеряваше да напише великия американски роман. Чрез «Чарлс Морис Прайс» получи първата си работа като рекламен мениджър на обувки за разходка «Стайгър». Когато ангажиментът й там приключи, постъпи в малка агенция в Уилмингтън, където се занимаваха с какви ли не дребни поръчки.
Целта й беше да работи във Филаделфия, а за «Еър» не бе и помисляла. Тази компания беше твърде голяма и внушителна. Франсес предпочиташе да работи в някоя малка агенция, където да върши всичко. Ето че през 1943-та потърси място в такъв офис и шефът остана изключително впечатлен от работата й.
— Според мен мястото ти не е тук, но преди да ти дам отговор, искам да отидеш в «Еър».
Изпрати я при Джордж Сесил, шеф на отдела по писане на реклами, или при самия Хари Батън. И така, тя позвъни от телефонна будка в Уилмингтън и разговаря с някой си Пиърс Къминс, втория след Сесил. Той каза, че господин Сесил бил в отпуск по болест, затова щял лично да поговори с нея. Човекът обаче й беше казал да се срещне със Сесил или Батън, затова тя затвори и пусна нова монета в апарата, за да говори с господин Батън. Свърза се с него.
— Всъщност тъкмо останахме без една от жените, които пишеха реклами. Може да се окаже, че се интересуваме. Позвънете на Пиърс Къминс.
Срещата й с Къминс беше насрочена за един петък през юли, но когато отиде, него го нямаше. Затова пък Сесил беше на работа. На Франсес вече й беше писнало да я подмятат. Не проявяваше достатъчно здрав разум и не се страхуваше от тези мъже. Всъщност не се страхуваше от никого.
Нахлу в кабинета на Сесил.
— Аз съм новият ви писател на реклами. — Нямаше намерение да приеме работата, но те бяха възхитени от мострите, които им бе предоставила, и й предложиха поста веднага, със заплата от сто и четирийсет долара на седмица.