— Летях на девет километра височина, а сега Хам не ми позволява дори да шофирам — оплака се тя, но се засмя, сякаш не я вълнуваше особено.
— Какво представлява Мерилин? — попита сега.
Франсес се замисли.
— Забележителна, разбира се. Срамежлива.
— Срамежлива ли? Мерилин Монро ли?
— Да. Джейн Ръсъл я придружаваше всяка сутрин на снимачната площадка. Изпитваше ужас от камерите.
— Горкичката.
Продуцент, приятел на Дороти, ги бе поканил да гледат една от сцените. Стояха в тъмното, стиснали клипбордовете си, заобиколени от хора от екипа. Всички зяпаха. Беше невероятно! Жени с впити черни дрехи висяха от полилеите. Красиви момичета в бледорозови бални рокли се въртяха в ръцете на красиви младежи. Мерилин Монро беше в центъра, в наситенорозовата си копринена рокля и ръкавици, накичена с диаманти. Спускаше се по червено стълбище, заобиколена от момчета във фракове, и повтаряше „Не, не, не, не“ с тъничкия си бебешки гласец. След това превключи на жива оперна песничка, като перваше с ветрилото си строилите се в редица потенциални ухажори, докато те не се простреляха в главата и не тупнаха на пода.
По-късно, между заснемането на сцените, Франсес остана да наблюдава Монро и Ръсъл, седнали на същите стълби. Монро отпиваше от бутилка кола, а Ръсъл проверяваше пудрата си. Дългите им крака сякаш бяха поникнали направо от обсипаните с пайети полички.
Когато отиде да гледа премиерата на филма, Франсес остана на мястото си дълго след като включиха осветлението. Тя бе присъствала. Беше видяла как става всичко. Колко други можеха да се похвалят със същото?
— Франсес написа мотото на фирмата: „Диамантите са завинаги“ — напомни Хам. — Много добре казано. Кога го написа? Минаха ли вече пет години?
— Осем.
— Цели осем! Още го използват.
Мег не скри, че е впечатлена.
— Обзалагам се, че така си станала звездата на отдела за реклама.
— Ами.
Франсес беше получила малък бонус за рекламата и й бяха казали, че сър Ърнест е доволен, но това бе всичко. Никой не вдигна шум около постижението й. То беше просто част от работата.
Докато седеше в киното и гледаше как Мерилин Монро пее, тя забеляза фраза, която много наподобяваше на нещо, написано от нея, само че не достатъчно изпипано: „Времето тече, младостта си отива и когато се превиеш, не успяваш да се изправиш. Независимо дали те боли гърбът, или коленете, ти се изправяш, когато заставаш пред «Тифани»… Диамантите са най-добрите приятели на жените.“
Да, това беше идеята — че диамантите ще надживеят любовта. Младостта също щеше да остане в миналото.
Мег носеше огромен кръгъл диамант на безименния си пръст. Напоследък почти всички момичета имаха такива. Всеки осем от десет американски булки. Когато Франсес ги забелязваше — в магазина или в църквата, — я завладяваше гордост. Те не знаеха защо искат диаманти, въпреки това ги искаха. Нямаше такава традиция, не и установена. Но тя ги беше убедила в противното.
Само в две години продажбата на диаманти не бе надвишила миналогодишната: броят на браковете се беше покачил през 1946-а, но през 1948-а започна да спада и това съвпадна със страха от рецесия, който понижи малко продажбите. Налагаше се да подходят творчески. Когато осъзнаха, че пазарът на годежни пръстени зависи от броя на момичетата, които се омъжват през дадена година, те насочиха вниманието си към нещо по-разтегливо, което нарекоха „Диамантите на зрелостта“. Те се деляха на две категории: бижута за годишнини и други събития, както и закъснели годежни диамантени пръстени за вече женени хора, които така и не бяха получили диамантен пръстен или искаха да подменят малкия камък с по-голям.
През 1950-а, когато момчетата започнаха да заминават за Корея, продажбата на годежни диамантени пръстени надигна глава и оттогава се повишаваше с всяка година. Повечето бижутерийни магазини продаваха пръстени от по два карата или по-големи — седемдесет процента повече в сравнение с няколко години по-рано. Диамантените халки също добиха популярност. Трийсет процента от днешните американски булки носеха и диамантена халка, и пръстен с диамант.
Скоро „Еър“ щеше да започне първата си международна кампания за „Де Беерс“ в опит да разпространи традицията на диамантения пръстен по цял свят.
Продължиха да упорстват с идеята за диаманта като подарък и като закъснял годежен пръстен, тъй като пазарът се състоеше главно от двойки по на четирийсет и по-възрастни, с по-добра покупателна способност от средните младоженци. Те добавяха списания към обичайните издания, които четяха заможните хора, като „Таун енд Кънтри“, „Нюйоркър“, „Нюзуик“ и „Тайм“.