Франсес създаде цяла кампания около светски дами и това й докара може би най-голямото главоболие в кариерата. Тайничко наричаха тези хора „примери“ за средната класа, ала тя спокойно можеше да им лепне няколко други определения по свой избор. Всички те имаха собствено мнение как трябва да се обличат и да позират. Всяка реклама в серията представляваше портрет на булка, която се перчеше с диамантения си пръстен, като държеше или ветрило, или цигара, или нещо друго. След това беше написано името й, дали е омъжена, и звучеше по следния начин: „Госпожа Уошингтън Ъвинг, бивша госпожица Франсис Шмидлап от Ню Йорк, нарисувана от Джералд Брокхърст.“
Брокхърст беше художник с име в светските среди. Беше рисувал дами като Марлене Дитрих и херцогинята на Уиндзор, затова момичетата нямаха търпение да нарисува и тях. След като една от рекламите беше вече готова и одобрена, моделът позвъни на Франсес в истерия, за да й съобщи, че годежът е развален.
— Моля ви, не сваляйте рекламата — подсмърчаше тя. — Много ви моля! Ще се сгодя отново, преди рекламата да излезе.
Под всеки портрет се мъдреха изпълнените с надежда, но и поучителни думи на Франсес: „В неповторимите отблясъци на годежния диамантен пръстен се отразяват радостта и красотата от най-сериозното и искрено обещание, давано в живота. Традицията зарежда вашия диамант със специално единствено за вас значение и макар и скромен като цена, той трябва да бъде внимателно избран. За тази цел, ви е необходим съветът на доверен бижутер.“
Всички бижутерийни магазини в страната се облагодетелстваха от рекламите на „Де Беерс“, от „Тифани“ до малки семейни магазинчета в Арканзас. „Еър“ разработи „Диамантена служба за промоции“, за да повиши интереса към диамантите, с помощта на какви ли не трикове.
Серията лекции беше съществена част от всичко това. Още от 1944-а Гладис Ханафорд говореше пред младежи в гимназии, колежи и в женски клубове. Представяше идеите си пред десет хиляди студенти на седмица. Двете с Дороти бяха написали серии лекции за различни специалности: геология, гемология, бизнес икономика, география, мода и стил, търговия на дребно, подбор и аранжиране на стоки в магазин и дизайн. В зависимост от името на курса или специалността, Гладис винаги насочваше разговора към годежния диамантен пръстен.
Подбираше теми като „Кой определя модата при диамантите“, „Историята на известни диаманти“, „Тайни на диамантените експерти“ и „Диаманти с минало“ и носеше мостри на скалната формация, в която са били открити диаманти, необработени скъпоценни камъни и най-важното — съвременни годежни пръстени, които момичетата можеха да пробват.
Очакваха огромен брой бракове през шейсетте след бейби бума през четирийсетте и съвсем не беше рано да започнат да въздействат на бъдещите булки и младоженци.
Мег Патърсън докосна Франсис по рамото.
— Ще дойдеш ли да поиграем крикет?
— С удоволствие.
Тримата тръгнаха по тревата и Франсес най-сетне започна да ги обработва.
— Е, значи сте в „Мериън“, нали?
Този път ги прекъсна онази змия Джейни Уелч и противните й деца, които също искаха да играят. През следващите два часа Франсес трябваше да се усмихва през стиснати зъби.
По време на обяда Хари Батън изнесе пред събралите се обичайната си реч.
— Не мога да ви опиша колко съм горд, че съм председател на тази велика фирма, новатор в рекламния бизнес с централа в най-великия град на света: Филаделфия.
Повечето хора се развикаха възторжено, аплодираха, но Франсес забеляза, че някои от момчетата от Ню Йорк извиват очи с неприкрита досада.
Батън беше станал президент през 1937-а и беше повишен до председател преди няколко години. Бе започнал във фирмата като момче за всичко и си беше проправил път до отдела за реклама. Беше маниак на тема Филаделфия. Харчеше всичките си пари и отделяше цялото си свободно време, за да купува къщи в града около Уошингтън Скуеър, и подкрепяше най-популярните местни политици.
Батън не даваше пет пари какво става в Ню Йорк. Рекламният бизнес бе започнал да се променя, така че някои бяха убедени, че е особено важно да са там. Той обаче не виждаше причина „Еър“ да се променя. Бяха най-добрите в бизнеса и така беше открай време.
Гордееше се, че не е въвел отношението, типично за агенциите в големите градове, най-вече нюйоркските. „Еър“ бяха базирали там единствено бизнес страната от дейността си. Ако някой се осмелеше да спомене Манхатън в присъствието на Батън, той се нахвърляше на некадърниците в „Джей Уолтър Томпсън“, които бяха много далече от действителността в Америка. „Трябва да влезете в главата на потребителя! Трябва да пожелаете същото, което той желае, и да разберете защо го иска. Защо според вас всички рекламни агенти на Мадисън Авеню са били на Кони Айлънд? Те не са истински американци, това е истината. Как мислите, получихме телефонната система? Ние сме единствените в този бизнес, които не са социалисти!“