Много добре знаеше, че жената трябва да избере един път или друг, а тя беше избрала своя много отдавна. Понякога обаче трудно преодоляваше болката, когато виждаше от какво се е отказала. Не ставаше въпрос нито за децата, нито дори за любов, а за напълно обикновените, нормални неща, които всяка омъжена или сгодена жена приемаше за даденост.
Чу стъпки зад себе си. Обърна се и видя Мег.
— Почакай! — повика я тя. Докосна ръката й и зашепна: — Не би трябвало да ти го казвам, но има голяма вероятност с Хам да се преместим в Ню Йорк.
— Какво? — ахна Франсес. — Какво?
— Той е получил предложение от „Янг енд Рубикам“. Става въпрос за много пари. Човекът каза, че неговите умения и талант ще бъдат по-добре оценени и използвани в Ню Йорк. Каза, че дейността им там била много по-изтънчена, заплатата била по-добра, а и… няма значение. И без това вече ти казах прекалено много.
— Моля те, кажи ми — настоя Франсес. — Какво каза той?
— Каза, че „Еър“ умирали. Естествено, че ще го каже, как иначе? Нали работи за конкуренцията!
Франсес чуваше това не за пръв път. Преди няколко години разправяха, че Доил Дейн Бърнбак бил обърнал бизнеса с главата надолу.
Тя бе съгласна с Хари Батън за едно: не вярваше в подобни неща. А и това не я засягаше, дори да беше истина. Тя никога нямаше да напусне Филаделфия. Не беше от хората, които безпроблемно се местят на всеки шест месеца или както се правеше — в Ню Йорк. Може да ти плащат купища пари, но разбираш по трудния начин, че когато им скимне, ще те изритат, без да им мигне окото. Беше чувала, че новата мода в Ню Йорк сега е да карат всички потенциални служители да минават на психологическа оценка. Водят те на обяд и ако само посмееш да използваш солницата, няма да те вземат на работа.
Там беше истински зверилник. Коктейли на закуска, висене по ресторанти цял следобед. Във Филаделфия пиеш по две чашки на обяд, след това се връщаш на бюрото. Просто тук беше много по-почтено място. А единственото й желание беше да си има работа и да израства в нея. „Еър“ беше съвършената агенция за нея — старомодна и консервативна, но също така солидна, на която можеш да разчиташ.
— Казвам ти всичко това, за да разбереш, че не ми пука какво си мислят в „Мериън“, на Хам също — продължи Мег. — И без това няма да ходим там още дълго. Не се тревожи, Франсес. Аз ще го накарам да те препоръча.
Тя се почувства неописуемо благодарна.
— Наистина ли?
— Разбира се! Ще бъде невероятно забавно да поразтърсим стария мухлясал „Мериън“. Ние сме сред най-младите членове. Със сигурност очакват нещо необичайно от нас.
— Мег, ти си истински разкош.
Франсес мярна Дороти в далечината — облегната на вратата на колата, с цигара в ръка. След срещата сигурно щяха да излязат да изпият по няколко коктейла. След това Франсес щеше да се прибере вкъщи и да си направи нещо за вечеря, да гледа телевизия, а кучето да сумти в краката й.
Беше щастлива така, свободна. Беше чудесно.
Втора част
1972 г.
Ивлин стоеше в кухнята и подреждаше цветята в кристална ваза. Печеното беше във фурната и когато Джералд влезе, ароматът тъкмо започваше да изпълва стаята.
— Ухае великолепно! — отбеляза той.
Откакто се върна от покупки, тя го остави сам в кабинета. Поздрави го, щом се прибра, и нищо повече. Сега обаче, когато застана до нея, за да си налее вода, тя му каза:
— Видях Джули.
— Къде?
— В центъра. В книжарницата.
— Какво каза?
Ивлин усети как в гърлото й се надига буца.
— Каза, че Теди е подал молба за развод. Значи затова си идва.
Джералд потри слепоочия.
— Опасявах се, че ще стане така.
— Нали каза, че бил осъзнал грешката си?
— Надявах се да е така.
— Иска тя да каже в съда, че я е подлагал на тормоз. Аз пък трябва да кажа, че съм била свидетел на цялата тази работа.
— Господи! Той да не се е побъркал?
— Да! — изкрещя тя толкова силно, че и двамата се стреснаха от вика й.
— Недей така — прегърна я той. — Всичко ще бъде наред.
— Как можеш да кажеш подобно нещо? Да не би да искаш синът ни да се разведе?