— Не, разбира се. Това е ужасно, само че не можем да направим абсолютно нищо.
Когато тя беше на възрастта на Теди, разводът беше нещо, което хората споменаваха само шепнешком. Истински скандал. Най-последната възможност. Бягство от тежка форма на пиянство или лудост. През последните няколко години разводът плъзна навсякъде. Дори в някои щати прокараха закон, който позволяваше развод „по взаимно съгласие“, който да послужи като изход в случаите като на горката Джули. Това може и да бе разумен изход в съда, но истината бе, че бракът не се разпадаше без причина. Все някой имаше вина.
В такава посока ли се развиваше Америка? Всеки път, когато духне вятърът, ти се лашкаш нанякъде, зарязваш досегашния си живот и започваш нов. Какво щеше да стане с внучките й и с другите деца като тях? Ивлин имаше късмет с Джералд; той беше прекрасен човек, а бракът им беше щастлив. Мисълта за другите, които не бяха чак такива късметлии — родителите й например, които никога не бяха се разбирали, й тежеше. Независимо от това те бяха пазили клетвите си до самия край.
Откакто тя и Джералд бяха млади, Америка се беше променила. Сега обръщаха огромно внимание на личността. Човекът се поставяше над страната, човекът беше дори преди семейството, преди всичко друго. Синът й беше отявлен пример за последствията от това.
— Не искам да го виждам днес — рече тя. — Промених си мнението.
— Не можем да го отпратим.
— Защо да не можем?
Тя много добре знаеше защо и тъкмо затова подреждаше цветя, вместо да си легне и да се наплаче, заровила глава във възглавницата.
— Иви! Те още не са се явили в съда. Нищо не е окончателно. Може би, когато той пристигне, когато види момичетата, след като се срещне с нас, ще промени решението си.
— Ти наистина ли вярваш, че е възможно?
— Вече не знам в какво да вярвам.
— Джули се държа много студено с мен — рече тя. — Все едно бях непозната. Не, дори по-зле. Джералд, тя е решила да отведе момичетата. Връщат се на Запад.
— Тя ли ти го каза?
— Да.
Той си пое дълбоко дъх.
— Не бива да забравяш, че не се сърди на теб.
— Знам, но при мисълта, че заминава завинаги, вече ми липсва. Не помня друг човек да ми е липсвал толкова много след Натаниъл.
Джералд я погали по гърба.
— Знам.
— А сега е дори по-трудно, защото е все още тук. Можем да се виждаме, но тя не иска.
Джералд поклати глава.
— Представи си какво би казал Натаниъл за тази работа.
— Щеше да каже, че синът ни има нужда от един ритник нали знаеш къде.
Съпругът й избухна в смях.
— Точно това щеше да каже.
С течение на годините те често се питаха какво би помислил Натаниъл за нова тенденция или за новина, за разразила се в живота им драма. Това бе техният начин да го запазят жив, въпреки че беше мъртъв от повече години, отколкото бе живял.
Джералд беше съквартирант на Натаниъл в „Харвард“ и един от десетимата гости на първата сватба на Ивлин. На външните хора може и да им се стореше странно, че тя и Джералд се разбираха чудесно, когато станеше въпрос за Натаниъл. Бяха го обичали искрено и щяха да продължат да го обичат чак до смъртта си. Той не бе заплаха за тях. Нямаше смисъл да се преструват, че не е съществувал. Всъщност тя бе готова да направи още една крачка и да признае, че и за двамата би било неестествено и напълно невъзможно да се преструват, че той никога не е съществувал.
Ивлин се запозна с тях на състезание по плуване, организирано от колежа през 1927-а, когато беше студентка в „Уелзли“. Братовчедка на Джералд беше в отбора на „Радклиф“ и те бяха дошли да й дават кураж. Джералд пръв заговори Ивлин, след като тя спечели състезанието в свободен стил.
— Имаш страхотен замах — отбеляза той, когато срещна погледа й, докато тя се подсушаваше в края на басейна.
— Благодаря.
— И изглеждаш страхотно, докато плуваш.
В този момент Натаниъл се появи зад него, облечен в палто от миеща мечка — най-забележителния мъж, когото беше виждала.
— Моля те, не обръщай внимание на приятеля ми. Той почти не излиза.
Ивлин се разсмя.
— Казвам се Натаниъл Дейвис — представи се той.
— Ивлин Грийн.
Преди да се върне в съблекалнята, вече имаше уговорена среща за събота вечерта.
До колежа тя беше болезнено срамежлива. Когато постъпи в „Уелзли“ и се оказа заобиколена от весели, общителни момичета, започна да се отърсва от срамежливостта.