— Носим вечеря за семействата си, госпожице.
Тя разказа на директора и той просто сви рамене.
— Тъжно е, но всички правят така.
След това използваше парите, които баща й изпращаше всяка седмица, за да се погрижи децата да са сити през деня. Купуваше им продукти със сравнително дълъг срок на годност — фъстъчено масло и салам, ябълки и хляб. Понякога им печеше пиле, за да хапнат нещо по-хранително.
През цялата есен с Натаниъл благодаряха на Господ, че бедите не са ги застигнали. На Деня на благодарността Джералд дойде в Бостън, за да посети родителите си, а тя приготви вечеря в събота. Тримата се смяха и бъбриха както едно време. Една вечер следващата седмица бащата на Натаниъл не се върна у дома след работа. Дни по-късно научиха, че е бил уволнен след трийсет години в завода. Щом разбрал, той се хвърлил от един мост в ледената вода.
Натаниъл реши да напусне правната школа, поне докато майка му и сестрите му не си стъпят на краката. Джералд му предложи назаем възмутително висока сума пари, както се изрази Натаниъл, без дори да го е молил. Той обаче бе твърде горд и не прие парите.
Прибра се в Пенсилвания за два месеца. Ивлин го придружи на погребението на баща му и се върна сама в Бостън. Не помнеше някога да й е било по-тежко, нямаше желание да прекара и ден без него. Той й пишеше любовни писма и тя заспиваше, притиснала ги до гърдите си. Следващите месеци бяха тъжни. За да издържат, често си напомняха, че това е най-голямата трудност, която ще им се наложи да изтърпят.
Най-сетне, на Коледа 1931-ва, се сгодиха и решиха да се оженят пред сто човека в дома на нейните родители в Ню Йорк следващия май. Ивлин не можеше да си намери място от радост, че най-сетне ще стане госпожа Натаниъл Дейвис. Знаеше, че всички момичета изпитват същото на годежа си, но се питаше дали при нея не е още по-интензивно, защото бяха минали заедно през мрака на последните няколко години. Най-сетне ги очакваше радост.
За да отпразнуват събитието, двамата се срещнаха с Джералд на зимните Олимпийски игри на Лейк Пласид през първата седмица на февруари. Той изглеждаше десет години по-стар, макар да бяха минали само две, откакто се видяха за последен път. Доведе една фръцла, която се подвизаваше под името Фран, с къса рижава коса и впити дрехи. Ивлин попита Натаниъл дали според него Джералд има сериозни намерения към нея.
— Че Джералд кога е имал сериозни намерения? — отвърна Натаниъл.
Първата вечер Джералд вдигна тост:
— За любимите ми приятели Нат и Иви. Най-сетне ще се оженят! Наскоро прочетох, че според предвижданията на Джон Уотсън след петдесет години бракът ще бъде отживелица.
— Кой е Джон Уотсън? — попита фръцлата.
— Известен детски психолог, очевидно експерт по въпросите на брака. Аз лично съм готов да подкрепя мнението му. Да ликвидираме тази щуротия. След като всичко приключи, остава единствено разочарованието.
Ивлин се почувства неловко и се размърда на стола, а Джералд продължи:
— Ако изобщо съществува изключение от правилото, то това сте вие двамата.
Отседнаха в красива вила с камина във всяка стая, която Джералд наричаше лагер. Приличаше на хотел, но се оказа собственост на леля му и чичо му. На Ивлин много й хареса. Можеше да прекара цяла седмица на перваза на прозореца в хола с книга в ръка и да вдига поглед към боровете в далечината. Момчетата обаче нямаше да търпят подобно нещо — това бяха първите Олимпийски игри, които се провеждаха в Америка, и те искаха да видят всичко.
Джералд не спираше да надига фласка с бърбън, която държеше в ботуша си. В колежа всички обичаха да си пийват коктейли, но не и така. Тя имаше чувството, че е пиян от сутрин до вечер. Очевидно искаше и другите да са в такова състояние, защото подаваше фласката на Фран всеки път, когато тя си отвореше бутилка безалкохолно или си налееше чаша кафе.
— Стига, де, пийни си малко смешна водичка. Така е по-весело, миличка.
Натаниъл призна, че е разтревожен, но не искаше да разваля прекарването им. Щеше да пише на Джералд по този въпрос, след като се върнат.
Тази седмица времето се оказа необичайно топло и застрашаваше всички състезания с бобслей и ските. В последния ден обаче видяха как Соня Хени се плъзга по леда с такава грация, че всички имаха чувството, че е безкрайно лесно. Женските кънки не влизаха в състезателната програма, но залата беше пълна до пръсване, а билетите за правостоящи се оказаха по пет долара. Джералд им беше осигурил места на първия ред.