Когато тя му каза, че късат, той слуша „Отражения“ на Даяна Рос цели три дни, докато Шийла не реши друго.
Джеймс имаше скапана бас китара, подарък от братовчед. Друсаше се в стаята си, пускаше плоча на „Велвет Ъндърграунд“ и свиреше с тях, вдъхновяваше се, че ще напише свои песни и ще ги закачи на стените. Дни по-късно, докато се сдобряваха с Шийла в леглото или си биеше чекия, като разлистваше брой на „Плейбой“, скрит под карираното одеяло, той поглеждаше сътвореното и се чувстваше всемогъщ.
Сега си погледна часовника и отиде до телефонната кабина.
Тя се обади след първото позвъняване.
— Джими?
— Мамо?
Тя замълча и той не разбра защо. Беше се възстановила почти напълно след удара, всичко й беше наред, освен периферното зрение. Понякога обаче й беше трудно да изговаря думите.
— Честита Коледа — рече той.
— Как мина денят ти?
— Не се оплаквам. Видях приятелката ти Дорис сутринта, докато разхождах кучето.
— Нали я поздрави?
— Не, просто я изблъсках от пътя си и продължих.
— Стига глупости, Джими.
— Добре ли спа? — попита той. Беше му се оплакала, че напоследък се буди, защото не й достига въздух, а сърцето й блъска като полудяло. Когато чу това, му се прииска да я накара да се премести у тях, за да я държи под око. Вероятно и това щеше да стане, макар да нямаше представа къде ще я настанят.
Дълбоко в сърцето си знаеше, че тя няма да живее още дълго. Когато го казваше на Шийла, тя отвръщаше:
— Всяка сутрин, когато майка ти се буди, й остават шест месеца живот. Така е от десет години, Джими.
Той обаче беше сигурен и тази мисъл разкъсваше сърцето му. Когато идеше в малката й, сумрачна къща, му беше много мъчно, че някой ден, при това много скоро, от нея ще останат единствено вещите й — стари кухненски кърпи, очила на тънки златни верижки и мебели с карирана тапицерия, пропита с вонята на цигари.
— Спах добре — отвърна тя.
— Браво. Сега какво правиш?
— Слушам месата на кардинала по радиото и си правя яйца за закуска.
— Нали знаеш, че ще вали сняг? Не излизай за дълго.
Тя се разсмя. И без това не можеше да шофира. Не ходеше никъде сама. Всяка седмица я водеха на преглед, на църква и до фризьорския салон, където в петък й правеха прическа, макар той да не разбираше защо и за кого.
— Утре сутрин ще мина да те видя. Ще се върна по обяд, за да те заведа на служба. После ще отидем у Том и Линда на вечеря, нали?
— Ще съм готова.
— Този уикенд може да заведем децата до Бостън, за да видят коледните светлини в парка.
— Може — съгласи се тя. — Не помня откога не съм ходила в града.
Майка му беше истински ангел: мила, търпелива жена, която бе дала всичко от себе си, за да отгледа и възпита съвсем сама две буйни момчета. Спомняше си един от малкото пъти когато се беше опитала да ги заведе на почивка. Отидоха на мотел в Хамптън Бийч. Първо брат му намери бездомно куче и го вкара в басейна. След това Джеймс се сби с едно момче на плажа заради игра и остана с насинено око. Майка им беше донесла електрическия си тиган, за да не харчат пари по заведения. Същата вечер се опита да направи спагети в стаята, но когато включи тигана, изгърмя бушон и токът в целия мотел спря. Изхвърлиха ги. Помнеше как тя се смя и плака чак до Масачузетс.
— Откачена работа сме ние, нали? — повтаряше през сълзи и колкото и да беше странно, Джеймс се почувства горд при тези думи.
В детството му радиото непрекъснато работеше — Нат Кинг Коул, Франк Синатра, предаването „Айриш Ауър“, служба всяка сутрин в седем.
— Прави ми компания — повтаряше майка му и той едва сега осъзна колко млада е била. Беше родила брат му на осемнайсет, а Джеймс — на двайсет и две. На двайсет и три бе останала вдовица. Той все още виждаше как красивото й младо лице се мръщи, когато я лъжеше.
— Джими Макийн, признай веднагически. Очевидно е, че ментиш, лицето ти е досущ като на малък разбойник.
Преди работа сядаше на предната веранда и пушеше цигара от цигара, облечена с розов хавлиен халат, косата й бе навита на ролка. Сега беше на петдесет и шест, ала приличаше на седемдесетгодишна. Преди да получи удара, работеше всеки божи ден. Първо беше рецепционистка в кабинета на зъболекар, след това постъпи в стола на гимназията му, което навремето той приемаше като страхотно унижение. Имаше дни, когато се правеше, че не я познава. Сега, като си спомнеше това, изгаряше от срам. Вечер тя сервираше в едно заведение, за да свързват двата края. Въпреки това, след толкова много труд нямаше нищо.