— Супер — отвърна той, без да губи контрол. — Кога бяхте в болница?
Пациентът повиши заплашително глас.
— И как е да си супер афроамериканец?
— Супер. Бихте ли отговорили на въпроса ми? Имате ли някакви психически проблеми?
— Ами ти?
— Понякога — отвърна Морис. — Какво ти е, човече? Шизофреник ли си, от депресия ли страдаш, от безпокойство?
— От всичко, господин Гето.
— Май са ви слагали система.
— Ти ходил ли си в университета на Джорджтаун?
Морис въздъхна.
— Не съм.
— Аз съм ходил. Искам да отида в психиатричното отделение на болница „Кеймбридж“.
— Добре, но първо ще се отбием в Спешното — обясни Морис. — Така, този маншет ще измери кръвното ви налягане.
— Ще ти кажа истината, обичам те, приятелче.
— Знам.
Мъжът вдигна глава.
— Как е пенисът ти?
— Супер.
— Видя ли. Знам те аз. Това е шибаната истина. Ти си Рик.
— Аз съм Рик. Ще ми позволиш ли да ти сложа система? Друсал ли си се?
— Не съм, никога не се друсам.
— Имаш белези по вените. Нови има ли? Не мърдай.
Морис постави внимателно системата. Нямаше как да боли, особено при наркоман, който бе свикнал с игли, но човекът изкрещя силно.
— Ако ми скапеш шибаната ръка, и аз ще скапя твоята шибана ръка.
Джеймс си пое дълбоко дъх и усети как свива юмруци. Вече му беше ясно, че кретенът по всяка вероятност ще започне да се бие. Представи си как му се налага да скочи от седалката и да го повали с удар. Страхуваше се, че започне ли, няма да може да спре.
— Няма проблем, всичко е наред. Просто ти вдигам ръката — отвърна спокойно Морис. — Сега ще ти сложа предпазния колан, така че спокойно.
Мъжът се успокои, Морис кимна на Джеймс и се зае с работата си. Джеймс включи на скорост и остави сирената да работи.
— Как се казвате? — попита Морис. Стараеше се да поддържа небрежен разговор.
— Ами ти как се казваш? Рик? — попита мъжът.
— Рик. Ами ти?
Онзи пак се разкрещя:
— Мама ти стара, ако ме попиташ още веднъж, ще те фрасна.
— Спокойно. Как се казваш?
— Стисни ми ръката.
Джеймс ги наблюдаваше в огледалото за обратно виждане. Незнайно защо, Морис се прояви като пълен глупак или просто от съжаление протегна ръка. Джеймс видя как непознатият я стиска, след това вдига другия си юмрук и замахва.
— Макийн, отбий — изкрещя Морис и се дръпна рязко.
— Точно така. Макийн, отбий — обади се саркастично мъжът.
Джеймс спря и отпи глътка кафе.
Морис погледна пациента.
— Всичко наред ли е? Трябва ли да те вържа?
— Наред е. Африка. Дай да си стиснем ръцете.
Имаше медици, които биха отбили в някоя тъмна уличка, за да пребият изрода. Морис обаче не беше такъв човек. Преди няколко месеца пациент с пристъп изхрачи кръв в лицето му.
— Ха така. Сега и ти имаш СПИН. — Морис просто избърса кръвта с ръкава си и продължи, сякаш нищо не се беше случило.
— Приключихме с ръкостисканията — заяви той. — Да звъня ли в полицията?
— Добре. Рик, кораво момче си, печелиш. Лекарите няма да ми помогнат. Имал съм предостатъчно пристъпи и те не могат да ми помогнат.
— Ще те откараме в болница и там ще се погрижат за теб.
— Как ли пък не.
Морис кимна отново на Джеймс, той даде мигач и се вля в движението. Обади се по радиостанцията в Спешното, за да съобщи, че пациентът буйства. Донякъде му беше жал за човека. Беше очевидно, че е смахнат, а и беше съвсем сам на Коледа. Джеймс знаеше, че по-късно ще се смеят. През повечето време хуморът им беше черен, особено когато виждаха най-лошото — убийства или нещастия, свързани с деца. Поне по веднъж на месец прибираха дете, натъпкало нещо в устата си, което бе влязло в гърлото му — или игла за шиене, или писалка, какво ли не. Миналия месец попаднаха на шестгодишно момче, което се беше задавило с хотдог и сега беше в кома. Дори се пошегуваха: „Как да превърнеш върл почитател на телешкото в зеленчук?“
Като дете той никога не се притесняваше от опасностите. Колко следобеда само бе прекарал зад къщата и мяташе бирени бутилки по бараката, просто защото така му се искаше, а по-късно вадеше късчета стъкло от ръцете и краката си. Колко пъти само беше ходил на стоп с приятелите си до Бостън или скачаше свит на топка от покрива на гаража на Големия право в басейна. Само като си помислеше колко много неща можеха да се объркат. Неговите деца нямаше да са такива, нямаше да ги остави без надзор, нито да се отнася към тях толкова небрежно.