Заговори по-голямото момче, вероятно на двайсет и пет.
— Мосю Пети, мадмоазел Моро, заповядайте, седнете.
Този път всички седнаха около бюрото.
— Поговорихме си и решихме, че съществува съвършено решение — заяви той, но прозвуча повече като изказване на момче, отколкото на мъж. Имаше нежните очи на баща си и Делфин му се усмихна, тъй като знаеше как тежат подобни решения. Майка им беше много по-млада от баща им, но беше починала от рак преди няколко години. Сега те бяха сирачета, също като Делфин.
Момчето продължи:
— Съвършеният собственик на този магазин е…
— И двамата! — прекъсна го сестра му.
Тялото на момчето се отпусна. Тя му беше отнела момента и той не успя да скрие негодуванието си.
— Моля? — ахна Анри.
— Мосю Пети, вие познавате добре бизнеса. Учили сте при баща ни — продължи момчето. — А мадмоазел Моро е пълна със светлина и въодушевление. Тя е от квартала, разбира сантименталната стойност на магазина. Двамата ще работите добре заедно.
— Значи искате да купя магазина и да я наема, така ли? — попита Анри.
— Искаме да го купите заедно — уточни момичето.
— Тези неща не стават така — заекна Анри. — Не се купува собственост с непознат. Нещата могат много да се объркат. Или ни направете предложение, или приемете по-доброто. Проявете разум.
Делфин прехапа долната си устна. Не можеше да си позволи да наддава заедно с този човек. Разполагаше с пари колкото да купи магазина на ниска цена, а дори това щеше да я затрудни.
Момчето поклати глава.
— Ние не се интересуваме особено от парите. Просто искаме да постъпим така, както би се харесало на татко. Ако имахме възможност, щяхме да запазим магазина в семейството, но просто не е практично.
Анри се изсмя.
— Да не би това предложение да е практично? По-късно ще съжалявате, уверявам ви.
— Няма — настоя момичето. — Ще съжаляваме единствено ако се върнем след пет години и открием, че магазина го няма. Баща ни е оставил строги инструкции да го предадем в ръцете на най-подходящия човек — или хора, — ако нещо се случи с него.
— А татко беше непоправим романтик, така че… — добави по-малкото момче, замълча и кимна към тях. Делфин нямаше представа за какво намеква, а когато най-сетне се досети, седмици по-късно, избухна в неудържим смях.
— Не мога да приема — заяви Анри.
— Просто помислете — настоя по-голямото момче.
След това тя и Анри излязоха. Делфин предполагаше, че той ще тръгне надясно, към Метро Бланш, и макар нейният апартамент да беше в същата посока, зави наляво. Той обаче тръгна с нея. Усети присъствието му като тежест. Спря рязко, обърна се и се сблъскаха.
— Не сте ли съгласна, че цялата тази работа е нелепа? — попита той, сякаш я забелязваше за пръв път.
Може и да беше така, но много неща бяха нелепи. Беше нелепо, че не бе имала сериозно гадже след университета, а въпросното гадже сега беше женен с две деца и имаше лозя в Бордо. На нея все още й разбиваха сърцето почти всяка година; беше си останала безнадеждна романтичка с вкус към неподходящи мъже. Беше нелепо, че е на трийсет и три и още няма представа какво да прави с живота си. Беше нелепо, че баща й, най-добрият и най-силен мъж на света, сега беше погребан в Симетиер дьо Монмартър, където котките и американските туристи редовно прескачаха гроба му. Донякъде тя го обвиняваше за неудачите си. Той се беше отнасял към нея като към най-специалното момиче на света и тя бе повярвала, че светът ще се съгласи с мнението му. Досега обаче беше живяла без ясен план, беше се оставяла на обстоятелствата.
— Странно предложение, наистина — рече тя. Запита се колко ли време Анри ще се бори за магазина и дали ще победи.
Тръгнаха по Рю Лепик, където имаше кафенета, магазини и сладкарници. Продължиха по хълма, докато не попаднаха зад гид, който говореше на английски на група туристи.
— Винсент ван Гог постигнал незначителен успех приживе. Точно тук, в дома на брат си Тео, е изживял последните си години, преди да се застреля. Според Тео последните му думи били „La tristesse durera toujours“. Някой знае ли какво означава? Някакви предположения? Означава „Тъгата ще остане завинаги“.