— А, дай да ги видя — помоли майка й. — Сигурно са страхотни. Че как иначе? Джеф има невероятен вкус.
Кейт сви рамене.
— Да знаеш — рече напевно Мона, — че има много ужасни места за работа, много по-отвратителни от работата в мина. Без диаманти онези хора в Африка нямаше да имат абсолютно никаква индустрия.
Кейт поклати глава, неспособна да повярва.
— Първо, минното дело е една от най-опасните професии с най-ужасните рискове за здравето. Второ, ти наясно ли си, че политиката в южноафриканските диамантени мини е в основата на създаването на апартейда там? Черните миньори са били заключвани нощем. След работа ги събличали голи и претърсвали всеки сантиметър от телата им, защото се предполагало, че крадат. Подобно нещо не се е случвало с белите работници. Черните трябвало да носят какви ли не документи за самоличност. Всеки бял има право да ги поиска по всяко време и ако работникът не ги представи, отива в затвора. Абсолютно всеки бял човек!
Майка й въздъхна.
— Просто исках да видя пръстените на братовчед ти, Кейт, не да ми изнасяш урок по история. — Тя отново се наведе над вестника си.
— Извинявай.
Червеното пликче беше на перваза на прозореца над мивката, където Кейт често заставаше, докато белеше зеленчуци и наблюдаваше как Ейва си играе на двора. Тя дръпна дантеленото перде и посегна към пликчето. Стори й се по-леко.
Погледна вътре: там беше само едната кадифена кутийка. Сърцето й заблъска.
Без да каже и дума, тя се измъкна навън и провери в колата — нямаше нищо. Отиде до дрешника в антрето и провери всички джобове на връхните дрехи, дори онези, които не беше обличала от години. Беше почти сигурна, че видя и двата пръстена, преди да си тръгне от бижутерията. Но пък нали затвори кутийките толкова бързо. Възможно ли беше да се е заблудила? Не, не напълно сигурна бе, че пръстените бяха два.
Когато се върна в кухнята, се замоли майка й да излезе от стаята. Искаше да попита децата насаме. Петнайсет минути по-късно никой не беше помръднал от мястото си. Трите деца на Мей играеха видеоигри на масата, майка й все още не беше прочела страниците, посветени на изкуството и отдиха, а Ейва бе на столчето си и се радваше, че цялото й семейство е около нея. Бе решила, че са дошли, за да я видят как ще мине по пътеката към олтара в розова рокличка.
Кейт не можеше да си намери място. Накрая попита възможно най-спокойно:
— Деца, някой от вас пипал ли е пликчето?
И четирите поклатиха глави.
— Сигурни ли сте? Няма да ви се карам, ако сте го пипали. Просто търся нещо. Ейва, ти сигурна ли си?
— Сигурна съм, мамо.
— По дяволите! — изпъшка Кейт. Отиде до прозореца, стисна очи и вдигна отново пердето. „Скъпа вселено, ако ми позволиш да видя пръстена, когато отворя очи, ще ти бъда вечно задължена. Няма да задавам въпроси защо го нямаше преди двайсет минути.“
Тя отвори очи. На перваза видя единствено сбръчкания домат, който трябваше да изхвърли преди два дни.
— Какво става? — попита майка й.
— И двата пръстена на Тоби и Джеф бяха в това пликче — рече Кейт. — Сега намирам само единия.
Майка й притисна ръка към сърцето си.
— Изглеждаш така, сякаш се каниш да кажеш клетва за вярност — отбеляза Кейт.
— Изгубила си единия пръстен?
— Не съм го изгубила. Просто не помня къде съм го сложила, това е. Помогни ми да го потърся. След половин час имам среща с тях.
— Кейт! Направила си го нарочно.
— И защо?
— Преди малко каза колко много мразиш диамантите. Освен това всички знаят, че не искаш Джеф да се жени.
— Както и да е, мамо, не бих изгубила нарочно сватбения му пръстен, за да го спра.
— Също както не беше нарочно и когато си боядиса косата в синьо преди интервюто за академия „Лейнбрук“ ли?
— Тогава бях на четиринайсет. Няма ли вече да престанеш с този случай?
— А пък аз мисля, че има значение.
Кейт започна да се паникьосва, цялата се тресеше.
— Дан! — провикна се тя. — Дан! Имам нужда от теб!
Достатъчно й бе да чуе стъпките му по стълбището, за да се успокои. След малко той влезе в кухнята по долнище на пижама и бял потник. Беше на трийсет и пет, но с рошавата кестенява коса и трапчинките още можеше да мине за колежанин. Понякога тя се питаше дали ще запази това хлапашко изражение дори когато станат на деветдесет.