— Добре — отвърна Франсес, вече замислена над възможностите. — Какво прави диаманта специален, освен размера?
Той изчака половин секунда, преди да отговори:
— Нищо не ми идва на ум.
— Ще поработя над въпроса — обеща тя. — Няма страшно.
Когато се прибра вечерта, тя си наля питие и записа петдесет идеи, може би дори повече, до една неподходящи и ужасни. Уплаши се, че Джери е прав — не можеш цели три десетилетия да набиваш в главите на жените, че искат нещо, а след това най-неочаквано да настояваш да пожелаят обратното.
На събранието на следващата сутрин, за пръв път, откакто се помнеше, Франсес призна, че не може да предложи абсолютно нищо. Останалите предложиха още неподходящи идеи — защо жените да не си вземат по един голям плюс един малък. Какви ли не глупости.
След това тя се върна в кабинета си и извади тетрадката с всички реклами, които беше написала. Винаги се вълнуваше, когато разгръщаше страниците. Търсеше нещо, което да възпламени въображението й, макар да не беше наясно какво точно.
Най-сетне попадна на страница от петдесетте, покрита с бели маргаритки. Тогава се бяха опитали да приложат по-научен подход към пръстените. В тази обява тя беше писала за цвят, за бистрота, за шлифовка и карати. Идеята не беше кой знае какъв хит, затова я бяха изоставили и се върнаха към захаросаните сантиментални призиви.
Отиде при директора на творческия отдел и започна:
— Четирите достойнства на диамантите: цвят, бистрота, шлифовка и карати — започна тя. — Какво ще кажеш да ги превърнем в официален термин? Жената може да отиде при бижутера и да попита. Така можеш да си купиш мъничък камък, но да си сигурен, че е много по-съвършен от някой три пъти по-голям.
— Идеята ми допада, но не мога да си представя коя жена ще се заинтересува дали камъкът е бистър, когато е поставен под микроскоп.
Тя сви рамене.
— Ако рекламите са достатъчно убедителни, защо да не го направи? Ако бижутерите застанат зад тази работа, а те би трябвало да го направят, тогава всичко ще бъде наред.
— Миналия път не се получи — напомни й той.
— Може би не сме били достатъчно настоятелни.
Изготвиха каре със заглавие: „Как да си купим диамант“ към всички реклами. „Поинтересувайте се от цвета, бистротата и шлифовката — те определят качеството на диаманта, допринасят за красотата и стойността му. Изберете си великолепен камък и винаги ще се гордеете с него, независимо от размера му.“
Франсес написа много по въпроса — четири години пускаха тази реклама на цяла страница, представляваше просто схема за определяне на четирите качества на диамантите. Рекламният отдел разби идеята на истории за вестниците и мъжките списания с обяснения как да се купи най-хубавият диамант. И ето че телевизионните водещи, „Тифани“ и всяка булка в Америка вече обсъждаха това, сякаш бе нещо старо като света.
Франсес се зае да разработи традицията с диамантения годежен пръстен в страни, където тя не беше съществувала — страни като Швеция и Германия, където обичаят бе да се подари семпла златна халка и той, изглежда, бе непоклатим. Така щяха да се отърват от излишъка от малки камъни.
Междувременно „Де Беерс“ измислиха нов пръстен. Нарекоха го диамантен пръстен за годишнини. Бе направен от двайсет, дори повече ситни сибирски диаманта, които обхващаха като обръч целия пръст. През 1964-та Франсес насочи цялото си внимание към тази задача и измисли мотото „Диамантите разкриват все по-дълбока любов“. Кампанията се увенча с небивал успех.
А ето че сега, четири години по-късно, я измитаха същите хора, които я бяха хвалили четвърт век.
Джери-младши каза, че не било лично. Може би на теория беше точно така. Само че за Франсес това беше работата на живота й. Без нея тя беше никой.
Досега не се беше замисляла за пенсиониране, макар да знаеше, че времето наближава. Може би някъде дълбоко в себе си си беше представяла как се мести в предградията, как става в десет и във вторниците играе голф. Бе мислила с какво може да се занимава. Само че не си беше представяла, че няма да работи, защото празнотата щеше да е огромна.
Родителите й починаха през 1959-а. Майка й си отиде първа, а след шест месеца и баща й. За него вече нямаше нито една причина да живее. Франсес поддържаше връзка с братовчедите си, но истинското й семейство го нямаше от години. Какво й оставаше? Другите хора се радваха на внуци, преоткриваха половинките си или каквото там се прави в подобни случаи. Нейната най-дълга връзка не беше с мъж, а с фирма.