— Едно време мама казваше: „Когато се жениш бързо, си остави достатъчно време, за да се разкайваш“ — добави застаналата до мивката Линда, преструваше се, че мие чинии. — Защо не изчакате малко, Джими?
Той само кимна. Щеше да се зарадва да получи благословията им, но всъщност пет пари не даваше какво мислят. Вече бе купил пръстена.
Похарчи абсолютния максимум, който можеше да си позволи, въпреки това пръстенът, който подари на Шийла, беше съвсем мъничък; диамантът беше само четвърт карат. Независимо от това, когато го купи, за пръв път в живота си се почувства възрастен. Помоли бижутера да вгради камъка в халката, тъй като Шийла беше медицинска сестра и той прецени, че може да разкъса гумените ръкавици и да й пречи.
Все още помнеше как се чувстваше, докато държеше пръстена в джоба си. Страхуваше се да не оплеска предложението — Шийла щеше да получи един-единствен пръстен, а казваха, че това бил най-важният момент в живота на жената. Колкото и бедняшки да бе изборът му, той знаеше, че диамантът ще предаде нещо, което думите не биха могли. Жените искаха диаманти. Това означаваше, че си сериозен. Предложи й на дигата край Улъстън Бийч и Шийла се разплака от изненада, когато той се отпусна на колене, сякаш предложението бе негова идея.
Бяха сгодени вече месец, когато в една януарска събота войната най-сетне приключи. Седяха в тихия хол и гледаха по телевизията подписването на съглашението за прекратяване на огъня. Телефонът звънна. Навън биеха църковните камбани. На две пресечки от тях в пожарната зави алармата.
— Господи! — рече Шийла. — Най-сетне се свърши.
Джеймс заби пръсти в подлакътника на канапето. Знаеше, че трябва да се радва, но се почувства напрегнат.
Погледна Шийла и се опита да разбере дали няма нещо друго, освен облекчение в изражението й. Тя бе поискала да се оженят, за да не се случи най-лошото, но сега вече нямаше подобна опасност. Знаеше, че трябва да я попита дали все още иска и да й даде възможност да се откаже. Само че не можеше.
— Какво има? — попита го тя.
— Нищо — отвърна той. — Страхотна новина.
Шийла, сестра й и майка им прекараха следващите седем месеца в непрестанни разговори за сватбата. Той нямаше представа, че трябва да се обсъдят толкова много неща — храна, избор на цветове, дали да покани тази или онази приятелка за шаферка. Не се намеси нито веднъж, а когато тя го питаше за мнението му, неизменно отговаряше: „Както ти прецениш“. Това я вкисваше, но пък той не можеше с нищо да допринесе за цветята на масата.
Баба му много обичаше да разказва как с дядо му се оженили за десет кинта. Запознали се на Касъл Айлънд и той й предложил на петата среща, след три месеца. След церемонията отишли в дома на братовчедка й на сандвичи, бира и сладолед. И това било всичко, единственото тържество на баба му. Доколкото той помнеше, тя носеше единствено семпла златна халка на безименния пръст.
Сватбата на Джеймс обаче щеше да е истинско събитие. Родителите на Шийла възнамеряваха да организират страхотно парти във „Флориан Хол“ с вечеря, оркестър и безплатен бар, който след четири часа щеше да се плаща.
В продължение на два месеца преди церемонията всяка събота ходеха при енорийския пастор в „Мери Стар ъв дъ Сий“ за предсватбено обучение, където монсеньорът говореше за прошка и разрешаване на конфликтите и как да се разберат кой какво да върши у дома. Това обучение беше задължително, ако искаш да се венчаеш в църквата.
„Че кой по-добре ще ни научи на тънкостите в брака от врекъл се на безбрачие свещеник?“, заяви Джеймс един следобед, докато отиваха към църквата. Шийла изшътка, но се разсмя.
В деня на сватбата им се очакваше дъжд. Предишната вечер майка й закачи броеници на всички дървета на Уилет Стрийт, за да го прогони. На сутринта, когато се събудиха, небето беше безоблачно. За Джеймс всичко премина сред вихър от размазани познати лица, шампанско и музика. Шийла и баща й танцуваха на „Малкото момиченце на татко“, а старият дръпна реч, за която Джеймс още не му беше простил напълно.
Същата вечер двамата седнаха в хотелското легло, което гостите бяха посипали с розови цветчета и презервативи, и разкъсаха един по един пликовете, които бяха получили. Тя ги отваряше, той броеше парите и слагаше чековете и новичките стодоларови банкноти на две спретнати купчинки. Бяха събрали общо шест бона. Легнаха си с мисълта, че са богати като крале. Похарчиха парите още преди да измине година от сватбата.
Шийла винаги казваше, че много харесва пръстена си и че той е помислил как и кога ще го носи. С течение на годините обаче, когато видеше пръстените на други жени — на Деби, на приятелките й, — Джеймс усещаше срам. Трябваше да й подари нещо зашеметяващо красиво, нещо, с което да докаже на всички, че я обича достоен мъж.