Какво, по дяволите, правеше Карл тук?
— Това от сервиза ли е?
Той премигна и се обърна. Съзнанието му превключи и изпита смътно раздразнение.
— Да. Аха.
Карл бе дебел като хипопотам и се измъкна с хриптене от кабината на камиона. Той свали шапката си, почеса се по разширяващата се плешивина и кимна на Дел, който излезе навън.
— Здрасти, Дел.
— Здрасти, Карл.
— Как са вашите?
— Добре, последния път, като ги чух.
— Хубаво. — Карл забеляза Камила и очите му зад тъмните очила се присвиха. — Вашата кола ли е там на пътя, госпожице?
— Да. Успяхте ли да я изтеглите?
— Не още. Огледах я. Счупен фар. Пробит маслен радиатор. Лявата предна гума е спукана. Струва ми се, че сте изкривили и волана. Ще трябва да сменим всичко това, преди да тръгнете.
— Разбирам. Кога ще можете да го оправите?
— Ами… Щом стигна до сервиза, ще поръчам частите. Не би трябвало да отнеме повече от два дни.
Два дни! Тя промени плановете си да потегли вечерта.
— Ами… Добре.
— Извозване, части, труд, ще отиде към триста долара.
На лицето й се изписа объркване, преди да бе успяла да се овладее, макар че успя да спре възклицанието, което напираше в гърлото й. Триста долара бяха с двадесет повече, отколкото имаше в налични.
Тази случка, помисли Камила, докато преглъщаше информацията, щеше да я остави разорена. Не можеше да се обади на компанията за коли под наем, защото не бе записана като техен клиент и това не й оставяше друга възможност, освен да се обади вкъщи и да поиска пари. Самата мисъл я накара да се чувства така, сякаш се бе провалила.
Мълчанието й и разтревоженият й поглед накараха Карл да запристъпва от крак на крак.
— Ами… Аз мога да се оправя, ако сега ми дадете сто. Ще доплатите остатъка, като свършим работата.
— Само да отида да донеса парите.
Все нещо щеше да измисли, обеща си тя, когато влезе обратно вътре и тръгна нагоре по стълбите да си вземе портфейла. Трябваше да има начин до ден-два да продаде часовника, или каквото и да било друго. Имаше достатъчно за мотел и за храна, докато оправеха колата. Стига да внимаваше.
Ала докато отброяваше стоте долара, сърцето й се свиваше. Бе унизително да нямаш пари, откри Камила. Нещо, което никога преди не бе изпитвала и което, трябваше да признае, бе добре да изпита.
Сто и осемдесет и малко дребни, мислеше тя, напъхани в портфейл, който струваше най-малко двойно повече. Нека това да ти е за урок, каза си и тръгна надолу.
Дел отново бе в кухнята и преглеждаше някакви бележки.
— Мислех да помоля шофьора на камиона да ме откара до града.
— Той тръгна.
— Тръгна ли? — Камила се втурна към прозореца и погледна навън. — Къде?
— Да се оправя с колата ви.
— Но аз още не съм му платила.
— Писа го на моята сметка. Ще дадете ли това кафе?
— На вашата сметка… — Тя изправи рамене от накърнена гордост. — Не. Аз имам пари.
— Добре, ще ми платите, като ви оправят колата. По дяволите, искам кафе. — Грабна една чаша и тръгна. Камила изтича след него:
— Ето, вземете това.
Дел не обърна внимание нито на нея, нито на парите, които му протягаше. Свали кафеварката от котлона, отнесе я на масата, наля си чашата, отнесе я обратно и се върна да си вземе чашата.
Тази жена трепереше от яд, забеляза той. Което бе доста интересно. Писа й една червена точка заради това, че се бе вбесила. Не бе свикнала да се чувства задължена, реши Дел. Или да няма пари. Някъде имаше пари — доста бяха вложени например в изящния часовник на ръката й.
Ала в момента те не бяха в портфейла й.
Това бе загадка, но не бе негова работа да я разгадава.
Бе изпитал съжаление към нея — нещо, което не му се случваше често — когато видя изписаната на лицето й тревога. И се бе възхитил от самообладанието й. Тя не бе започнала да се щура или да скимти, нито да използва външния си вид, за да размекне сърцето на Карл и да изпроси по-ниска цена.
Бе го преглътнала. Това той уважаваше.
И му бе минало през ума, че можеше да й помогне и да разреши един от собствените си проблеми, без да поставя никой от двамата в неловко положение.
— Мисля, че днес сутринта изкарахте двадесет долара — съобщи й Дел. — По десет долара на час за машинописа. Ще ви ги дам, а за спането и храната можете да си изработвате, като чистите и готвите. Щом Карл е казал два дни, сигурно ще са четири. Четири дни ще имате къде да живеете и ще изкарате пари, с които да си платите за ремонта.
Камила го зяпна, като се мъчеше да осъзнае чутото.
— Вие искате да работя за вас. Да ви бъда… икономка?
— И без това го правите, нали? Четири дни ще имате легло, аз няма да губя време с работата си и накрая ще се разделим начисто.