Дел много скоро откри, че не му харесваше да бъде момче за всичко. Пазаруването му провали деня, а половината от нещата, записани в нейния списък, го озадачаваха.
Какво, по дяволите, означаваше кервел и защо трябваше да бъде прясно?
И за какво можеха да й трябват две дузини яйца? И три галона белина!
Може би се гласеше да го отрови с тях, помисли си той, докато караше обратно към къщата. Бе му се сторила достатъчно ненормална, със студения си царствен тон, с който се обръщаше към него, като кралица към слуга.
Ама и какво лице имаше. Като го погледнеше човек, се чувстваше така, сякаш са го ударили по главата. Плюс този глас и тези безкрайни бедра, и ето ти една опасна жена.
Започваше да съжалява, че му бе станало мъчно за нея.
Но Дел знаеше как да внимава с опасни жени. А и тя, в края на краищата, не бе нищо повече от един удобен инструмент, който щеше да използва през следващите няколко дни. Затова щеше да я избягва, когато не работеха, нямаше да я докосва и щеше да се старае да мисли за нея като за безполово същество.
После, когато спря пред къщата и Камила се затича към него, сърцето му едва не спря. Безполова? Инструмент? Тази жена бе оръжие, смъртоносно оръжие.
Тя се смееше и със светнало лице вадеше пликовете с покупките от колата.
— Токът дойде. Никога не съм предполагала, че толкова ще се радвам на нещо толкова елементарно като работещ ключ за осветлението. Още няма телефони, ала съм сигурна, че това ще е следващото.
Дел взе един плик и тръгна след нея. Камила вървеше по пръстта и чакъла, сякаш се плъзгаше по полирания мраморен под на бална зала. Сигурно заради тези бедра до сливиците, помисли той. На които, разбира се, не обръщаше никакво внимание. Изобщо никакво.
— Колко хора смятате да храните през следващите няколко дни?
— О, не бъдете кисел. Щом разтоваря нещата, ще ви направя сандвич.
Умееше да прави сандвичи, трябваше да й го признае. Дел ядеше, при това ядеше добре, във вече светещата от чистота кухня, и настроението му се подобряваше, докато преглеждаше следващата част от бележките си. Ребрата още го боляха, но благодарение на аспирина болката бе поносима.
Като свърши с яденето, диктува три часа, а тя печаташе. От време на време го прекъсваше, ала въпросите й не го дразнеха толкова.
Истината бе, че въпросите й бяха добри — въпроси, които го караха да се замисли. Понякога той се занимаваше и с преподаване, макар и без особено желание, и трябваше да признае, че голямата част от студентите, които изявяваха желание да правят кариера в тази област, не стигаха толкова бързо до същността на нещата.
Улови се, че се вглежда в дългата линия на шията й, в изящната й извивка. Ужасено се извърна, зарови се отново в записките си и забрави за нея.
Камила усещаше, че я гледа, както усети и когато я изключи от съзнанието си като с щракване на пръстите.
Откри, че това й харесва, всичкото — интереса му, раздразнението му от него, съсредоточаването му, което му позволяваше да го забрави.
Интересът му нямаше нищо общо с произхода й, кръвта й или ранга й. За пръв път през живота си бе напълно сигурна в това и й беше много приятно. Колкото до раздразнението му от този интерес, той й доставяше истинско удоволствие.
Дел я приемаше като жена, отначало докрай. Не като образ, не като титла. И това я караше да се чувства като жена. Тя го привличаше, а той не искаше да го привлича. Това й даваше прекрасно усещане за власт — чисто женска власт, непретеглена с кралско господство.
А начинът, по който умееше да се съсредоточава… Е, това пък бе привлекателно за нея. Това бе умение, което Камила уважаваше, плод на волята, интелекта и страстта му към работата. И освен това я предизвикваше. Макар да знаеше, че би било разумно да не се поддава на предизвикателството. Тя, в края на краищата, бе съвсем сама с него — мъж, когото почти не познаваше, и играта с огъня би могла да има последствия…
Но пък какво търсене без последствия?
Когато Дел спря достатъчно задълго, Камила размърда схванатите си рамене и му се усмихна:
— Ще имате ли нещо против да направим почивка?
Видя го как се връща отново в настоящето, отново в стаята, отново при нея. Почувства как погледът му, сексапилен и интелектуален зад очилата, се плъзна по нея, когато се изправи да се протегне.
— Не съм свършил.
— Можем да продължим след вечерята, ако искате. — Тя продължи да се усмихва непринудено. — Бих се поразходила, преди да започна да готвя. Вие разхождате ли се понякога в гората, Дел?
В гласа й се долавяше най-лек намек за покана. Бе сигурен, съвсем сигурен, че го прави съзнателно. Подейства му като лек удар. Не му се мислеше какво би могла да направи тя с един мъж, ако решеше да го удари по-силно.