Камила изправи рамене и вдигна глава.
— Не знаех, че трябва да седя в стаята си като дете след времето за лягане. Отплащам ви се за квартирата и предполагах, че мога да използвам къщата.
— Пет пари не давам дали танцувате танго на лунна светлина. Искам да знам защо се прокрадвате и шепнете по телефона на тъмно.
Тя му предложи истината, произнесена с леден глас:
— Не можех да заспя. Слязох да изпия нещо и проверих телефона. Когато видях, че работи, се обадих. Не се безпокойте, говорих за сметка на отсрещния абонат. Ако мобилният ми телефон работеше в това затънтено място, нямаше да си позволя да използвам вашия телефон. И ако съм достатъчно любезна да пазя тишина, когато предполагам, че другият човек в къщата спи, това не значи, че се прокрадвам.
Звучеше разумно. Приличаше на истина. Затова той кимна бавно.
— Добре. Ако искате да се обадите на съпруга или приятеля си, давайте. Но не се промъквайте като крадец.
Камила пламна и очите й заблестяха като разтопено злато.
— Не се промъквах като крадец и нямам съпруг. Ако толкова искате да знаете, обадих се на майка ми да я успокоя, че съм добре. Свърши ли разпитът? — Чувстваше се ужасно глупав, затова не каза нищо и отвори шкафчето да извади аспирин. — Трябваше да се сетя. — Камила изпъшка нетърпеливо и взе една чаша да я напълни с вода. — Когато ви боли, сте още по-непоносим.
— Не искам вода. — Дел я заобиколи да извади от килера бутилка уиски.
— Изпийте първо водата, иначе ще развалите вкуса на уискито. — Тя свали още една чаша, взе бутилката от него и наля точно три пръста уиски. — Сигурно ще облекчи болката. Рамото или ребрата?
— Най-вече ребрата.
— Предполагам, че болят повече, когато оздравяват. Защо не седнете? Ще ви направя компрес с лед.
— Не ми трябва бавачка.
— Престанете да се инатите. — Камила напълни едно найлоново пликче с лед и го уви в тънка кърпа. — Седнете, пийте си уискито. Разкажете ми за някоя от другите си разкопки. Нещо чуждоземно и екзотично.
Беше й и смешно, и приятно да се чува как говори като майка си, да чува в гласа си тона, с който майка й бе успокоявала и разсейвала децата си, когато бяха болни.
— Вървете си. — Заповедта не прозвуча много убедително и той седна.
— Когато разчиствах, забелязах писма, адресирани до доктор Кейн. Бях впечатлена. — Тя седна и опря кърпата до бузата си, за да се охлади. — Къде сте учили?
Бе облечена с халат с медночервен цвят. Според него сигурно бе копринен, а от начина, по който обгръщаше тялото й, реши, че под него нямаше почти или съвсем нищо. В самоотбрана затвори очи и остави уискито да се спусне по гърлото му.
— Оксфорд.
— Сега съм още по-впечатлена. Дилейни Кейн, докторска степен от Оксфорд. Как разбрахте, че сте археолог?
Странен начин да се изкаже, помисли Дел. Не как станахте, не кога решихте, а как разбрахте. И бе съвсем вярно.
— Винаги съм искал да знам как, защо и кога. И кой. Винаги, когато съм ходил на разкопки с родителите си…
— А, и те са били археолози!
— Палеонтолози. Динозаври. — Той продължаваше да държи очите си затворени. Знаеше, че болката, притисната между волята и уискито, ще отслабне. — Разкопките ми харесваха, ала ми се струваше по-вълнуващо, когато откриваха нещо човешко. Парчета керамика, оръжия или сечива. Нещо, което да показва, че тук е имало хора. — Изсъска през зъби, когато студената кърпа се опря в ребрата му.
Горкият, помисли Камила. Толкова се ядосваше на болката.
— Моите братя по едно време бяха запалени по динозаври. Мисля, че всички момчета минават през това. — Видя как напрежението се оттича от лицето му, когато ледът притъпи болката. — Бяха ли разочаровани родителите ви, че не се насочихте към тяхната професия?
— Защо трябваше да са разочаровани? — Дел си позволи да се отпусне, сантиметър по сантиметър. Чу се бухал, дълъг и протяжен звук от гората зад къщата. Ароматът й го галеше като нежно докосване на длани.
— О, традиция, предполагам. Приятно е, нали, да имаш родители, които разбират или поне се опитват да разберат, когато трябва да изпиташ себе си, да опиташ да намериш собствената си посока. Някои хора чакат прекалено дълго, преди да го сторят, защото се страхуват от неодобрение или провал.
Бе се отпуснал, помисли тя, и му се доспиваше. Странно, сега изглеждаше не по-малко страховит, отколкото когато бе съвсем бодър. Може би заради чертите на лицето си или заради бодливата си къса брада. По каквато и да било причина, но се изкушаваше да го гледа, наистина да го гледа, когато той не знаеше.
После очите му се отвориха и интересното му лице се озова много близо до нейното. Камила едва не се отдръпна инстинктивно назад от любезност, ала в тези зелени дълбини проблясваше тревога, една интригуваща предпазливост, която я бодеше да изпита силата си.