— Аз не съм безпомощен! — сопна се Дел ядосано, глътна кафето и отиде да си налее още.
— Ами… Във всеки случай, казах си, че това щеше да е отвратително, дори престъпно поведение, така че…
— Нали нямаше да говорим — прекъсна я рязко той. Чувстваше се все по-неловко. — Не е кой знае колко голяма работа.
Камила го погледна, после отново отклони очи. Работата, голяма или не, го бе държала почти цяла нощ извън собствения му дом. Така че щеше да довърши самобичуването си.
— Каквото и да е сексуално действие трябва да бъде взаимно, иначе е неприятно. По-лошо, сексуален тормоз.
— Денят, в които някоя кльощава жена успее да ме тормози, ще е денят, в който ще цъфнат налъмите.
— Аз не съм кльощава, но да довърша. Бях ядосана, а вие ми харесвате, Бог знае защо, а е мое задължение да контролирам и двете неща, както и любопитството, което изпитвах. Благодаря ви, че приехте извиненията ми. А сега, ако искате да седнете, ще направя палачинки.
Тя набоде шунката и я пренесе в една чиния. Преди да бе успяла да се обърне към тестото, Дел я извъртя към себе си и я хвана за шията. Повдигна я на пръсти и затвори устни върху нейните.
Вилицата, която още държеше, изтрака върху масата. Ръцете й увиснаха безпомощно. Това бе нападение, прекрасно нападение, от което коленете й омекнаха, главата й се завъртя и кръвта й кипна. Опита се да се отдръпне, ала той я изпревари — отблъсна я леко и отстъпи крачка назад.
— Сега сме наравно. — Взе си отново кафето и седна. — Какви палачинки?
ПЕТА ГЛАВА
Брадата го дразнеше. Жената също. Болката в ребрата бе тъпа и досадна. Либидото му също.
Срещу такива натрапчиви и нежелани мисли помагаше работата. Винаги бе можел да се потопи в работата си и да забрави за всичко останало. Всъщност, според него всеки, който не можеше, не си бе попаднал на мястото.
Трябваше да признае, че Камила не го дразнеше, когато му помагаше да напечата и подреди записките му. Истината бе, че толкова много му помагаше, че се чудеше как ще се оправя, когато тя си замине.
Замисли се дали да не се възползва от благодарността й и да я придума да остане още две седмици.
В такъв случай щеше да го разсейва нещо толкова странно като начина, по който светлината пада върху косите й, докато седи пред клавиатурата. Или начина, по който очите й светват, когато се обръща към него с въпрос или коментар.
И после щеше да започне да мисли за нея. Коя е, откъде е. И преди всичко защо, по дяволите, седи в неговата кухня. Камила говореше френски, сякаш й бе роден език, готвеше като дар Божи. И отгоре на всичко бе невероятно висока класа.
Мразеше да задава на хората въпроси за самите тях.
Защото те неизменно накрая отговаряха. Ала имаше много въпроси за Камила.
Започна да пресмята как да измъкне някаква информация, без да изглежда, че задава въпроси.
Бе освен всичко и умна, мислеше Дел, докато тя старателно подреждаше снимките от разкопките, а той се правеше, че преглежда бележките си. Не просто образована, макар да бе и много добре образована. Ако трябваше да прави предположения, би казал частни училища отначало докрай… А с този лек френски акцент би се обзаложил, че бе завършила и някакъв швейцарски колеж.
Във всеки случай, където и да бе учила, бе достатъчно умна, за да остави цялата тази сексуална история да отшуми. Просто кимна, когато той й каза, че са наравно, и направи невероятните си палачинки.
Възхищаваше й се, възхищаваше се от начина, по който го прие като зъб за зъб и око за око, и се захвана за работа както обикновено.
Имаше пари — или поне бе имала пари. Скъп швейцарски часовник, копринен халат. Наистина копринен. Още чувстваше как се плъзгаше върху голата му кожа, когато Камила го прегърна.
По дяволите.
Все пак работата не беше нещо непривично за нея. Изглеждаше, че наистина обича да готви. Това бе почти непостижимо за него. Освен това седеше часове наред пред клавиатурата, без да се оплаква. Печаташе бързо и чисто. Стойката й беше безупречна, а ръцете й елегантни като на кралица.
Възпитание, помисли Дел. Тази жена имаше възпитание — такова, което ти дава не само самочувствие, а и чувство за достойнство.
И какво се получаваше от всичко това?
Усети се, че отново се почесва по брадата, и го озари вдъхновение.
— Би ми дошло добре едно бръснене.
Каза го нехайно и я изчака да вдигне поглед към него.
— Моля?
— Едно бръснене — повтори той. — Би ми дошло добре.
Тя го прие като приятелска молба и му се усмихна:
— Можете ли сам, или имате нужда от помощ?
Дел се понамръщи, колкото да покаже, че се съгласява без желание.