Искаше му се да я докосне, да плъзне ръка по някаква част от нея. По която и да е част от нея. Искаше, осъзна Дел, отново да я целуне. Която и да бе тя.
Палецът й докосна устната му и я задържа да не мърда, после се отдръпна. Но очите й се задържаха за миг там, преди да срещнат неговите.
И Камила видя в тях желание, опасния огън на страстта. Почувства как тази страст прониква в нея като пламтящ нож.
— Защо е това, как мислите? — прошепна тя.
Той не се престори, че не разбира. Не обичаше да се преструва.
— Представа нямам… Освен че сте приятна гледка.
Камила почти се усмихна на това и се обърна отново да изплакне самобръсначката.
— Дори в едно привличане би трябвало да има нещо повече. Дори не съм сигурна, че се харесваме кой знае колко.
— Аз нямам нищо определено против вас.
— О, Дилейни, много сте любезен. — Тя се засмя, защото смехът разсейваше част от напрежението в нея. — Никоя жена не знае заклинание срещу такава поезия, такъв чар.
— Ако искате поезия, прочетете някоя книга.
— Мисля, че наистина ви харесвам — изказа Камила на глас мислите си и се върна да довърши бръсненето. — По някаква странна причина ми харесва вашата сприхавост.
— Старите мъже са сприхави. Аз съм още млад, така че съм просто груб.
— Точно така. Ала освен това имате интересен начин на мислене и на мен той ми харесва. Заинтригувана съм от вашата работа. — Тя обърна лицето му. — И от вашата страст към нея. Аз дойдох, за да търся страст… Не сексуална, а нещо емоционално, някаква интелектуална страст. Колко странно, че я намерих тук, в старите кости и изпочупените грънци.
— За моята работа е нужно повече от страст и интерес.
— Да. Тежка работа, саможертва, пот, може би и малко кръв. — Камила наклони глава. — Ако мислите, че тези неща не са ми познати, грешите.
— Вие не сте лентяйка.
Тя отново се усмихна.
— Е, сега ме ласкаете. Сърцето ми направо се разтуптя.
— Освен това сте устата, сестричке. Кой знае защо, вашият сарказъм ми харесва.
— Колко хубаво. Защо никога не ме наричате по име? — Камила отстъпи назад да вземе чиста кърпа и да избърше остатъците от крем за бръснене по лицето му. — Това е моето име — каза тихо. — Камила. Майка ми обича цветя, а когато баща ми за пръв път я завел в своята ферма, там имало камелии.
— Значи ме излъгахте само за фамилното си име.
— Да. — Тя прокара пръст по бузата му да опита как е.
— Мисля, че свърших добра работа, а вие имате хубаво, макар и сложно лице. Изглежда много по-добре без тази проскубана брада. — Отиде до масата и избърса ръцете си. — Искам само няколко седмици за себе си — промълви тихо. — Няколко седмици, за да бъда себе си без ограничения, отговорности, изисквания, очаквания. Случвало ли ви се е някога просто да имате нужда да дишате?
— Да. — И нещо в тона й, нещо в очите й му казваше, че поне това бе чистата истина. — Е, тук има доста въздух. — Дел потърка с ръка прясно избръснатата си буза. — Колата ви ще е готова след два дни. Вероятно. Тогава можете да си заминете, а можете и да останете една или две седмици, и ще запазим нещата такива, каквито са.
В очите й запариха сълзи, макар представа да нямаше защо.
— Може би още няколко дни. Благодаря ви. Иска ми се да науча нещо повече за вашия проект. Иска ми се да науча нещо повече за вас.
— Нека просто оставим нещата такива, каквито са. Докато се променят. Добре се справихте с бръсненето… Камила.
Когато остъклената врата се затръшна зад него, тя се усмихна на себе си.
За са изрази благодарността си, Камила правеше всичко възможно да не го дразни. В продължение на цял ден и половина. Бе излъскала къщата му до блясък, бе надписала й подредила снимките и скиците му. Чисто напечатаните страници с бележки вече бяха две големи купчини.
Време бе, реши тя, нещата да се променят.
— Трябва да купите пресни продукти — съобщи му Камила.
— Току-що купих.
— Преди няколко дни. А и ключовата дума е „пресни“. Нямате плодове, зеленчуците свършват. Освен това ми трябват лимони. Ще направя лимонада. Вие пиете прекалено много кафе.
— Без кафе ще изпадна в кома.
— Кафето също свършва, така че ако не искате да изпаднете в кома, трябва да отидем в града да пазаруваме.
За пръв път свали очилата си за четене и я удостои с поглед.
— Ние ли?
— Да. Искам да проверя какво става с моята кола, защото когато се обадя на вашия Карл да го питам, той само мънка по телефона. — Камила вече проверяваше съдържанието на чантата си и вадеше тъмните очила. — Значи, отиваме в града.
— Искам да довършим този раздел.