— Non, non, c’est impossible. C’est completement fou!
Мериън рядко преминаваше на френски. Тя бе американка до дъното на душата си. Родителите й се бяха установили в Кордина, когато Мериън бе десетгодишна, и двете с Камила оттогава бяха станали първи приятелки. Дребна жена с все още вдигната за приема златистокестенява коса, когато изпадаше в паника, тя започваше да говори на езика на втората си родина. Очите й, с топъл мек син цвят, се разшириха от тревога.
Познаваше това изражение на приятелката си. И се страхуваше от него.
— Не е нито невъзможно, нито ненормално — отвърна спокойно Камила. — Възможно е и е нормално. Трябва ми време, няколко седмици. И ще си ги взема. Като Камила Макджий, не като Камила Кординска. Живяла съм с тази титла почти без почивка, откакто дядо… — Замълча. Още я болеше. От смъртта му бяха изминали почти четири години, а тя още скърбеше за него. Овладя се и продължи: — Той беше нашата опора. Въпреки че до голяма степен беше предал ръководството на сина си, на чичо Алекс, дядо още управляваше. След смъртта му семейството трябваше да полага повече усилия, да се стегне. Не бих и искала да е другояче. С удоволствие бих дала повече по официалната част.
— Но? — Мериън се предаде и седна на облегалката на дивана.
— Трябва да избягам от преследването. Така се чувствам. Преследвана. — Камила притисна ръка към сърцето си. — Не мога да изляза на улицата, без фотографите да ме погнат. Губя себе си в това. Вече не знам коя съм аз. Случва се, напоследък много често, да не се чувствам като себе си.
— Трябва ти почивка. Трябва за малко да спреш.
— Да, ала не е само това. По-сложно е. Мериън, аз не знам какво искам за себе си. Виж Адриен — продължи тя. Адриен бе по-малката й сестра. — На двадесет и една години и вече омъжена. Видя Филип, когато беше шестгодишна, и край. Тя знаеше какво иска — да се омъжи за него, да му роди хубави бебета и да ги отгледат в Кордина. Братята ми са като двете половини на баща ни. Единият фермер, другият специалист по охраната. Аз нямам посока, Мериън. Нищо не умея.
— Това не е вярно. В училище беше блестяща. Когато попаднеш на нещо, което ти е интересно, умът ти е като компютър. Организираш невероятни приеми и работиш неуморно за каузи, които си струват.
— Задължения — въздъхна Камила. — В тях нямам равна на себе си. А за удоволствие? Мога да свиря на пиано, малко да пея. Малко рисуване, малко фехтовка. Къде е моята страст? — Сплете ръце пред гърдите си. — Ще я открия… Или поне ще прекарам няколко седмици без телохранители, без протокол, без проклетата преса, докато се опитвам да я открия. Ако не се измъкна от пресата — довърши тихо, — се боя, много се боя, че направо ще се разпадна на парчета.
— Поговори с родителите си, Кам. Те ще те разберат.
— Мама би ме разбрала. За татко не съм сигурна. — Но се усмихна. — Адриен е омъжена от три години, а той още не може да преживее, че е изгубил малкото си момиченце. А мама… Тя е била на моята възраст, когато се омъжила. Още един човек, който е знаел какво иска. Ала преди това… — Камила поклати глава и отново започна да крачи из стаята. — Отвличането, опитите за убийство срещу семейството. Всичко това ще остане като бегло споменавани факти в учебниците по история, но за нас още е съвсем реално и непосредствено. Не мога да обвинявам родителите си, че се опитват да пазят децата си. Аз бих правила същото. Ала вече не съм дете и имам нужда… Да направя нещо сама.
— Значи, ваканция.
— Не, бягство. — Приближи се към Мериън и хвана ръцете й. — Ти си взела кола под наем.
— Да, трябваше да… О, Камила!
— Дай ми ключовете. Можеш да се обадиш в агенцията и да съобщиш, че ще я върнеш по-късно.
— Не можеш да излезеш от Вашингтон.
— Аз съм много добър шофьор.
— Само си помисли! Ако изчезнеш, близките ти ще се побъркат. Пресата също.
— Никога не бих допуснала близките ми да се безпокоят. Още утре сутринта ще се обадя по телефона на родителите си. А на пресата ще бъде съобщено, че съм си взела ваканция и съм заминала в неназована посока. Ти уж случайно ще споменеш нещо за Европа, така че едва ли ще ме търсят в Щатите.
— Трябва ли да подчертая, че онова, което е предизвикало тази лудост, е раздразнението ти, че лицето ти непрекъснато украсява списанията? — Мериън взе едно списание от малката масичка и го вдигна. — Ти имаш едно от най-известните лица в света, Кам. Ти си нестандартна.
— Ще стана стандартна. — Макар да знаеше, че бе глупаво, сърцето на Камила се сви, когато се приближи към бюрото, отвори чекмеджето и извади една ножица. — Принцеса Камила. — Подхвана дългите си до кръста коси и затаи дъх. — Това ли трябва, за да изглеждам съвсем различно?