Преди да бе успял да отвори уста, за да изръмжи, бе сигурна, тя вече бе в магазина.
Грабна една количка и с бърза стъпка се запъти към рафтовете с хранителни стоки. Ала процеса на избиране на пресни плодове и зеленчуци просто не можеше да се насилва. Камила напълни един плик с лимони, внимателно опипа доматите, сви устни при вида на салатите.
Супермаркетът бе нещо ново за нея и затова тя се задържа по-дълго, отколкото бе възнамерявала, в рибния отдел и при печивата. Харесваха й цветовете, ароматите, огромните ярки надписи, оповестяващи намаления, и наистина ужасните песни, които гърмяха от високоговорителите, прекъсвани само от гласове, съобщаващи за промяна на цените и ликвидационни разпродажби.
Потрепери от студ в отдела за замразени храни и реши, че шансовете да придума Дел да изядат по един сладолед сега бяха нулеви. Затова купи продуктите за сладолед. Доволна от разнообразието, напълни количката и я избута до касата.
Ако бе жена домакиня, помисли Камила, щеше да прави това всяка седмица. Вероятно нямаше да й е толкова забавно. Просто още едно задължение, каза си тя, което би било жалко.
С трясък се върна в реалността, когато на опашката пред касата видя собственото си лице, което я гледаше от корицата на едно булевардно издание.
„Разбитото сърце на принцеса Камила.“
Според тях се бе отдала на самотна скръб, видя тя с нарастващо раздразнение. Заради приключила любовна връзка с френски артист. Когото никога не бе дори виждала! Imbeciles! Menteurs! Какво право имаха да разпространяват лъжи за личния й живот? Не стигаше ли, че съобщаваха за всяка нейна стъпка, че телеобективите им бяха насочени ден и нощ към нея?
Посегна към вестника, единствено за да изпита удоволствието да го разкъса на парчета.
— Какво, по дяволите, правиш тук? — стресна я Дел.
Камила подскочи като крадец и инстинктивно се завъртя да скрие вестника с тялото си. Гневът, който бе смятала за здравословна реакция, се превърна в треперене в стомаха й.
Ако сега я разкриеха, всичко бе свършено. Около нея щяха да започнат да се тълпят хора, да се пулят насреща й. Журналистите щяха да надушат следите й като хрътки след заек.
— Аз… Чакам на опашка да платя.
— Какви са всички тези неща?
— Храна. — Успя да се усмихне, въпреки че по гърба й се стичаше студена пот.
— За коя армия?
Тя погледна количката и премигна.
— Може малко да съм се поувлякла. Ако искаш, ще върна някои неща. Защо не излезеш навън да…
— Просто мини през проклетата каса. — Пристъпи напред и Камила, сигурна, че той ще види вестника, заби пети в пода.
— Недей отново да ме буташ.
— Не бутам теб, бутам глупавата количка.
Когато Дел мина покрай рафта с вестници, без изобщо да погледне към него, Камила едва не се свлече на земята.
— Хей, Дел, не очаквах да те видя пак тук толкова скоро. — Касиерката започна да маркира покупките, които той вадеше от количката.
— И аз не очаквах.
Жената, закръглена брюнетка с табелка, която съобщаваше, че името й е Джойс, намигна на Камила:
— Не се оставяй да те стресне, сладурче. Повече лае, отколкото хапе.
— Още не — измърмори Камила, но с облекчение установи, че сега Дел бе с гръб към снимката. Въпреки това си сложи отново тъмните очила, преди да се обърне към касиерката. — Обаче той не ме плаши.
— Радвам се да го чуя. Винаги му е трябвала някоя по-оперена жена да му излезе насреща. Хубаво е, че най-после си я намерил, Дел.
— Тя просто работи при мен.
— Ъ-хъ. — Джойс отново намигна на Камила. — Наскоро чувал ли си се с майка си?
— Преди две седмици. Добре е.
— Предай й много поздрави, И й кажи, че продължавам да наглеждам нейното момче. — Тя приключи сметката и Камила отново трепна.
— Мисля, че ще ми трябват още малко пари.
— Ужасно скъпи лимони. — Дел примирено добави още няколко банкноти.
Камила му помогна да натовари покупките в камиона, после се качи и скръсти ръце в скута си. Бе реагирала прекалено остро на вестника, каза си тя. И въпреки това първоначалният изблик на гняв й бе подействал освобождаващо. Все пак се бе овладяла, при това доста по-бързо, отколкото би могла преди една или две седмици.
Което означаваше, че вече бе по-силна, по-спокойна. Не доказваше ли това, че постъпва правилно?
А сега бе време да остави този въпрос и да се заеме с настоящия момент.
— Извинявайте, че толкова се забавих, ала не мисля, че е неразумно да искам да видя нещо от града.
— Колата ви би трябвало утре да е готова. Може би вдругиден, защото Карл се оплаква, че е затънал до гуша в работа. Следващия път, когато решите да се правите на туристка, вървете сама.