— Разбира се, че така ще постъпя. Сара Латимър от антикварния магазин ви изпраща много поздрави. Чудя се как една толкова изискана и възпитана жена може някога да е излизала с вас.
— Тогава беше млада и глупава.
— Какъв късмет е имала, че е станала по-зряла и по-мъдра.
— Права сте. — Долови тихия й смях. — Какво толкова смешно има?
— Трудно ми е да ви обиждам, когато се съгласявате с мен. — Бе трудно и да се разстройва заради някаква глупава снимка в долнопробно вестниче, когато той бе толкова по-интересен. — Аз ви харесвам.
— Това ви прави млада и глупава, нали?
Камила се засмя и развеселено се протегна да го целуне по бузата.
— Очевидно.
ШЕСТА ГЛАВА
Прекарвам си чудесно времето. Нямах намерение да се застоявам толкова дълго на едно място, нито да се занимавам толкова време с едно и също нещо. Но тук всичко е толкова красиво, а това, с което се занимавам, е толкова вълнуващо.
Археологията е наистина пленителна. Много по-интересна от историята, която учех в училище и обичах, или от лекциите по социология. По-интересна, както установявам, от всичко, което съм учила или изследвала.
Кой, къде, защо. Как са живели хората, как са се женили, как са отглеждали децата си и са се грижили за старците. С какво са се хранили и как са го приготвяли. Техните церемонии и ритуали. О, толкова много повече. И всичко това, общество след общество, племе след племе, стига в крайна сметка до нас, нали така?
Той знае толкова много и толкова много от онова, което знае, е почти привично за него, както е при истинските учени. Не че знанието само по себе си е привично за него. Той го търси, всеки ден. Иска да знае.
Възхищавам му се заради тази страст, завиждам му. И това ме очарова.
Привлича ме неговият интелект, цялата му многостранност. Да работя с него… Добре де, за него, е трудно и напрягащо, понякога физически изтощително. Въпреки нараняванията си този човек е поразително издръжлив. Впечатлява ме начинът, по който часове наред е погълнат от работата си.
За мен е страшно вълнуващо да правя същото. Изследвала съм парчета от кости на възраст няколко века — разбира се, опаковани в найлон.
Чудя се какво ли би било усещането да ги хвана в ръка. Ако някой ми беше казал, че наистина ще искам да държа в ръцете си човешки кости, щях да го помисля за луд.
Колко ми се иска да можех да отида на разкопки и да видя с очите си какво се прави там. Макар че Дилейни го описва много ясно, когато говори за това, не е същото, като да го изпитам сама.
Това е нещо, което искам да видя и да направя лично. Имам намерение, когато се върна у дома, да посетя някои курсове и, както Дилейни понякога с пренебрежение го нарича, „открехване“, или общообразователни беседи на мястото за разкопки за аматьори и студенти.
Вярвам, че съм намерила увлечение, което може да се превърне в призвание.
В личен план той не се дразни от мен толкова, колкото си дава вид. Поне през половината време. За мен е странно и много поучително някой да се държи с мен по същия начин, както би се държал с всеки друг, без обноските и уважението, изисквани от положението и ранга ми. Не че харесвам грубостта, разбира се, ала след като веднъж опознаеш човека, започваш да виждаш под грубата външност.
Той е гений. И макар вежливостта никога да не е излишна, най-блестящите измежду нас са често по-малко изискани.
Намирам го за много привлекателен. Никога през живота си не съм усещала по-силно привличане към мъж. На едно ниво това е вълнуващо, на друго — ужасно смущаващо. Израснала съм в любящо семейство, което ме е научило, че сексът не е игра, а радост и отговорност, които да бъдат споделени с човек, на когото държиш. С човек, когото уважаваш и който храни същите чувства към теб. Моето положение в света добавя още един сложен и предпазлив пласт към това основно положение. Аз не мога да си позволя да имам случайни любовници.
Но го искам за любовник. Искам да знам какво ще е този огън в него да гори в мен. Искам да знам дали моят огън ще гори също толкова силно.
Вестникът в супермаркета ми напомни за това, което почти си бях позволила да забравя. Какво е непрекъснато да те наблюдават. Да те преследват заради една снимка във вестник. Да гадаят какво правиш. Бях почти забравила колко уморително бе това, колко неприятно, колко притеснително. Като сравнявам как се чувствам сега и как вечерта, когато заминах от Вашингтон, разбирам, че съм била много близо до срива. Мога да погледна назад и да си спомня онова чувство за преследване, нервите, винаги толкова близо до ръба.
Сега разбирам, че за повечето от това сама съм си виновна, защото не съм си позволявала повече лично време да се отпусна, след като дядо почина.