— Да свършим? Съвсем няма да сме свършили. Но щатът не може или не иска да отделя повече средства. Бюрократи — измърмори Дел. — След три сезона вниманието на пресата не е достатъчно силно, за да продължават да се усмихват пред камерите, докато предоставят финансирането. Има достатъчно частни пари като за още шест месеца. След това затваряме и край.
Мисълта, че разкопките ще бъдат закрити така я ужаси, че не можа да я приеме.
— Не може да бъде, ако още не сте свършили.
— Става дума за пари, сестричке. — А и бе хвърлил в тази бездънна яма всичко, което бе могъл да отдели от личните си средства.
— Значи ще получиш още пари. Всеки, които прочете работите ти, ще иска проектът да продължи. Ако не заради невероятното археологично значение на тези изненадващо богати находки, то заради напълно уникалните научни възможности. Аз бих могла… — Камила замълча. Тя бе специалист по осигуряване на финансиране. Хората плащаха, при това с удоволствие, за да видят принцеса Камила на благотворителен прием.
Вниманието на пресата? Това никога не се бе оказвало проблем.
Нещо повече, тя имаше връзки. Мислите й моментално се насочиха към кръстницата й, предишната Кристин Хамилтън, сега съпруга на американски сенатор от Тексас. И двамата бяха запалени поддръжници на изкуството и науката.
— Ако имаш някой излишен милион, който ти тежи, просто ми го прехвърли. — Той посегна към бутилката вино и протегна оздравяващото си рамо малко по-силно, малко по-рязко. И изруга.
Камила веднага се върна в настоящето.
— Внимавай, да не се пресилиш. Боя се, че в себе си нямам милион. — Усмихна му се и му напълни чашата с вино. — Ала имам идеи. Много ме бива по идеите. Ще измисля нещо.
— Измисли.
Тя не каза нищо повече и Дел забрави за това.
Когато вечерята свърши, той изчезна. Имаше таланта да изчезва, когато се стигнеше до миенето на чинии. Камила не можеше да не му се възхищава. И тя самата не твърдеше, че миенето й бе толкова приятно, колкото създаването на цялата тази неразбория.
Готвенето бе вид изкуство. Миенето на чинии бе досадно задължение, което с удоволствие би прехвърлила на някой друг.
Но в къщата този някой друг бе тя.
Във всеки случай, знаеше, че Дел не би се върнал, докато тя не свършеше с чиниите. Това й даваше възможност да се обади у дома.
Докато се свързваше с Вирджиния, хвърляше по един поглед към вратата и се ослушваше. Вдигна най-малкият й брат, Дориън, и макар че обикновено й бе приятно да си побъбри, да научи семейните новини, просто да чуе гласа му, този път времето я притискаше.
— Наистина трябва да говоря с мама.
— Бягаш като циганка, а сега нямаш време да говориш с мен.
— Като се върна, ще ти проглуша ушите от приказки за всичко, което съм правила. Липсваш ми, Дориън. — Камила се засмя тихо. — Никога не съм си мислила, че ще кажа такова нещо, ала наистина ми липсваш. Всички вие ми липсвате.
— Обаче страхотно се забавляваш. Усещам го по гласа ти.
— Вярно е.
— Значи не чезнеш заради онзи французин.
Тя въздъхна. Според Дориън дразненето бе кралско задължение.
— Вземам си назад думите, че ми липсваш. Къде е мама?
— Ще я повикам. Но да те предупредя, тя едва удържа татко да не прати спасителен отряд подире ти. Не ми се мисли как ще се оправиш с него.
— Знам. Извинявай, но аз не съм дете.
— И мама така казва. А той отговаря, че ти си неговото дете. Не го забравяй. Чакай малко.
Камила знаеше, че Дориън можеше и да я дразни, ала имаше златно сърце. Той щеше да намери начин да извика майка им на телефона, без баща им да разбере.
Къде ли можеше да е сега мама? В съзнанието й изплува голямата просторна къща във Вирджиния. Може би в хола. Не, по-вероятно навън, в градината, и се наслаждаваше на приятната вечер.
Дали там също валеше?
Може би имаха гости. Но не, Дориън би й казал. Мълчанието от другата страна на жицата се проточи и Камила започна да става неспокойна. После чу гласа на майка си:
— Камила, колко се радвам, че се обади. Точно говорехме за теб.
— Татко още ли е толкова разстроен?
— Той… Вече свиква. Бавно.
— Извинявай, мамо. Просто трябваше да…
— Няма нужда да го обясняваш на мен. Помня какво е. Просто искаме да знаем, че си добре и си щастлива.
— И съм добре, и съм щастлива. Казах ти за къщата, за Дилейни. За мен неговата работа е толкова важна, толкова интересна. Мамо… — Тя мина на френски, защото английският й се струваше прекалено обикновен, за да обясни вълнението си.
— Говориш като учен — засмя се Габриела.
— Чувствам се като ученичка. Ученичка, която не може да научи достатъчно неща достатъчно бързо. Тази вечер научих нещо тъжно. — Камила колкото можеше по-бързо разказа за принудителния край на проекта.