— Това е трудно. Твоят професор сигурно е много притеснен.
— Бих искала да помогна. Помислих си, че може би ти би могла да използваш връзките си, за да видиш какво може да се направи, колко е нужно. Помислих си… Дали не можеш да се свържеш с леля Кристин? Мен ме бива да издействам средства за различни начинания, ала тя е още по-добра. Най-накрая намерих нещо, което е наистина интересно, нещо, което е важно лично за мен. Просто трябва да измислим как да отворим нужните портфейли.
— Мога да проверя. Флорида, така ли? Изследователски проект „Брадвил“, доктор Дилейни Кейн. Дай ми няколко дни.
— Благодаря. Благодаря, мамо. Нали ще бъдеш дискретна? Бих предпочела засега той да не знае, че Нейна светлост Габриела Кординска се интересува от неговата работа. Толкова е чудесно да съм просто Камила, че не искам да рискувам който и да било да направи връзката. Още не.
— Не се безпокой. Семейството след няколко дни заминава за Кордина. Надявах се да си готова да тръгнеш с нас.
— Още няколко седмици, моля те. Ще ти се обадя в Кордина и ще уредя да дойда направо там, когато… Когато си тръгна оттук.
— Грижи се за моето момиченце. Ние го обичаме.
— То също ви обича. До скоро, мамо. Имам толкова неща да ти разказвам.
Камила затвори и, като се тананикаше, започна да оправя кухнята. За толкова малко време бе постигнала толкова много. Бе доволна от себе си — а това бе нещо, което й бе липсвало през последните няколко месеца. Бе правила обикновени неща, много от които й се бяха изплъзвали, откак бе пораснала.
И разбираше, че до голяма степен сама си бе виновна за това.
Когато беше дете, родителите й се стараеха тя да има нормално детство, или поне колкото бе възможно по-нормално. Правеха всичко възможно да запазят нея и братята и сестрите й извън светлината на прожекторите. Но имаше задължения, които растяха заедно с нея.
После пресата се вторачи в нея. Диамантът в короната на Кордина, както я бяха нарекли. И нормалността започна да се разпада. Отначало й се струваше ласкателно, вълнуващо, дори забавно. После леко дразнещо. След почти едно десетилетие непрекъснато внимание, клюки и изфабрикувани статии, след всичките тези години, през които се чувстваше като стока, а не като човешко същество, бе започнала да се задушава.
Ала сега отново можеше да диша. И знаеше, че ще се върне към своя живот по-силна, по-способна и по-малко податлива на потоците от кал.
Бе намерила своята страст и сега щеше да намери начин да й се отдаде. Това бе равновесието, което бе виждала у майка си и лелите си и за което им бе завиждала. Те никога не бяха пренебрегвали задълженията си, но всяка от тях водеше богат и пълноценен живот. Камила също можеше да живее така.
Тя също щеше да живее така.
Някой ден щеше да отиде на разкопки и да бъде част от екипа, който открива! Който търси познание и го отпразнува. Нека да дойде пресата, мислеше Камила, докато приготвяше кафе. Вниманието, докато траеше, щеше само да поддържа интереса към тази област. А това означаваше финансиране.
Бе немислимо да позволи техният проект да завърши предсрочно заради парите. А сега това бе техният проект, помисли със замечтана усмивка. Нейният и на Дилейни. Те го споделяха, така както споделяха къщата, като всеки внасяше своя собствен отпечатък, своя собствен ум, своите собствени умения.
Това бе… Чудесно.
Нейното вълнение и страст можеха дори да разпалят въображението на цяло поколение млади жени и да доведат на мода археологията, науката за отминалите народи, култури и обичаи.
Тя спря и се засмя на себе си. Никога не се задоволяваше с малки стъпки. Винаги искаше повече.
Напълни две чаши и ги занесе в хола. Дел бе там, седнал на ужасното диванче, и съсредоточено се взираше иззад очилата си в хартиите, натрупани на коленете му и разпилени по изтърбушените възглавници.
Това, което се надигна в нея, бе дива и чудесна смесица от желание и копнеж. И, откри Камила с бавна и топла въздишка, любов.
Защо бе влюбена в него, помисли с изненада. Не беше ли това… Очарователно? По някое време през сложното и проблематично общуване се бе влюбила до уши в един сприхав, раздразнителен и невъзпитан учен, който по-вероятно би й изръмжал, вместо да й се усмихне.
Той бе груб, взискателен, нетърпелив, лесно избухваше. И блестящ, страстен, неохотно мил. Това бе пленително съчетание, което го правеше неповторим. Не би променила и едно нещичко в него.
Нещо повече, помисли тя и се облегна на стената да го гледа. Дел имаше едно от най-важните качества, които Камила търсеше в един приятел, в един любовник. Имаше чест.