Те бяха тук сами, а той никога не се бе възползвал от това. Всъщност рядко я докосваше и по най-невинния начин. Макар тя да го привличаше — знаеше, че за това не се лъже — собственият му морал не му позволяваше да използва ситуацията.
Устните й трепнаха в усмивка. Това го правеше в крайна сметка джентълмен. Колко би му било неприятно да го нарече така!
Значи бе влюбена в един сприхав джентълмен, който не би си позволил да съблазни своята временна помощничка. Това означаваше, че на нея се падаше да съблазни него.
Тази идея, която до днес бе само една интересна фантазия, сега, когато се бе включило и сърцето й, бе още по-интригуваща, още по-вълнуваща. Любовта, помисли Камила, й даваше чудесно предимство.
Сега ще си имаш работа с мен, каза си тя. И ти, доктор Дилейни Кейн, няма да имаш изход.
Едва не отиде в кухнята да смени кафето с вино. Ала реши, че кофеинът би бил по… По-стимулиращ.
Планът за атака бе прост. И потаен.
Камила се приближи към него и му подаде кафето.
— Какво те е ядосало?
— Моля?
— Какво — повтори тя и посочи към разпилените листи — те е ядосало?
— Просто трябва да го обмисля. Да довърша това проклето писане. Трябва да се върна към разкопките. — Размърда рамото си за го опита. — В лабораторията.
Гърлото й се сви. Ако Дел започваше да си мисли да се върне, значи не можеше да си позволи дълго време да е потайна.
Защото, когато той се върнеше, Камила имаше намерение да отиде с него. Като негова ученичка, като негова помощничка. Като негова любима.
— Работата, която вършиш тук, е също толкова важна и необходима. Макар да съм сигурна, че не те удовлетворява толкова.
— Аз не съм администратор. — Произнесе го така, сякаш бе мръсна дума, и тя се усмихна:
— Скоро ще се върнеш на разкопките. Трябва ти само още малко време да довършиш тук и да се доизлекуваш.
Дел се размърда и за опит се протегна. Ребрата му запищяха. След един час на разкопките щеше да пълзи като бебе, помисли с отвращение. Но лабораторията…
— Да отхвърлим малко работа — подзе той и се изправи малко прекалено рязко. Трябваше да стисне зъби.
— Виж какво ще ти кажа… — Камила внимателно взе кафето от ръката му. — Първо малко ще те разтрия. Винаги сутрин и след дълъг ден се чувстваш по-неудобно. Дай първо да те разхлабя. После, ако още искаш да работим тази вечер, ще поработим.
— Много съм си добре.
— Не си. И ако не се грижиш за себе си, ще забавиш възстановяването си и връщането си на разкопките. — Тръгна с двете чаши към стълбите. — Ела, ще го смятаме само за медицинска терапия.
Болеше го и това го ядосваше. Би могъл да изпие едно хапче, което щеше да го приспи и да му убие времето за работа. Можеше пак да си сложи проклетата превръзка, която щеше още повече да го раздразни. Или можеше да опита този масаж.
Всичко, което трябваше да стори, бе да изтърпи ръцете й върху себе си. А един мъж трябваше да има достатъчно воля, за да го изтърпи.
Освен това, кафето бе у нея. Просто трябваше да я последва по стълбите.
— Можем да го направим и тук.
— Горе е по-лесно — подсмихна се тя. — Диванът е измислен за мъчения, а и във всеки случай е много малък. Няма смисъл да ти бъде неудобно. Просто седни на леглото. Свали си ризата.
Думи, помисли Дел, които повечето мъже биха мечтали да чуят.
Нямаше да мисли за това, напомни си той. Щеше да приеме всичко като медицинска терапия.
СЕДМА ГЛАВА
Камила се отби за минутка до своята стая и се напръска с парфюм. Откопча още две копчета на ризата си. Ако Дел разглеждаше романтиката като оръжие, значи щеше да е напълно въоръжена.
Взе лешниковото масло, чисти кърпи и няколко ароматизирани свещи. Не беше честно, трябваше да го признае, ала със сигурност една влюбена жена имаше право на някои номера. Както и един уплашен мъж имаше правото на някаква защита, помисли тя, когато влезе в неговата стая и завари всички възможни лампи запалени.
Предохранителните му мерки й се сториха много сладки. И лесно преодолими.
— Дай да погледна. — Заобиколи леглото, на което бе седнал, и моментално забрави всичките си пресметливи планове. — О, Дел, наистина си се подредил!
— Вече съм по-добре.
— Сигурна съм, но… — Рамото му, което досега бе скрито под ризата или превръзката, още бе видимо подуто. Синината преливаше в болнаво жълти и зеленикави оттенъци, в тон с ребрата му.
Сега повече от всичко й се искаше просто да се грижи за него, да облекчи болките му.
— Не мислех, че е толкова подуто — промълви Камила и внимателно докосна рамото му.
— Вече почти спадна. — Той размърда рамото си, не толкова да го опита, колкото да се освободи от ръката й. Изведнъж бе осъзнал, че не бе съвсем готов тя да го докосва.