Дълго след това тя лежа, загледана в тавана, с глуповата усмивка. Бе намерила още една страст, откри Камила, и името й бе Дилейни Кейн. Мъжът, за когото щеше да се омъжи, независимо дали това му харесваше, или не.
Сутринта, както винаги, стана много преди него. Направи кафето, после реши да се разходи и изпие първата чашка край езерото. Реши, че Дел заслужаваше да поспи.
Щеше да се наложи, разбира се, да разкъсват времето си между Върмънт, разкопките, Вирджиния и Кордина. Това щеше да бъде пълноценен, напрегнат и, реши тя, много богат живот.
Той щеше да хареса роднините й, а те щяха да харесат него. След като се запознаеха, помисли Камила и прехапа устни.
Едва ли щяха много да му допаднат протоколът и формалностите, свързани със задълженията й към Кордина като принцеса и племенница на краля. Ала със сигурност можеше да свикне с това. Бракът, в края на краищата, бе и получаване, и даване.
Естествено, първо щеше да трябва да го убеди, че иска да се ожени за нея. А преди това трябваше да го убеди, че бе влюбен в нея.
Нямаше как да не е влюбен в нея. Тя не можеше да изпитва всичките тези чувства към някой, който не отвръщаше на поне част от тях.
Скиташе из гората и гледаше как трептящите утринни лъчи на слънцето пронизват листата. Засега, напомни си Камила, щеше просто да се наслаждава на момента. На времето с него, със себе си, без минало и бъдеще. На времето да се радва на откритията, на ухажването и романтиката.
Само това, че се бе влюбила толкова бързо, не означаваше, че Дел бе длъжен да бърза. И не означаваше, че тя не може да си помечтае и да се наслади на усещането да бъде една влюбена жена.
Когато стигна до езерото, седна на един пън. Трябваше да се погрижи да намерят за това място една хубава стара пейка. Е, може би трябваше да засади няколко сандъчета с водни лилии покрай брега.
Малки промени, почти незабележими. Нищо голямо. Също както нямаше намерение да променя нещо жизненоважно за Дел.
Бе оставила свой отпечатък в къщата, нали, като уважаваше нейния облик и чар. Едва ли би могла да си позволи по-малко уважение към мъжа, отколкото към къщата му.
Не, Камила го харесваше такъв, какъвто беше. Усмихна се и поднесе чашката към устните си. Точно какъвто беше.
Когато и двамата посвикнеха с този нов етап на техните отношения, щеше да намери начин да му каже за потеклото си. След още една седмица, реши тя. Със сигурност й се полагаше още една седмица.
Трябваше да намери правилния начин да представи нещата. Можеше да започне с баща си. Да спомене, че е бил полицай, заел се с частна охранителна дейност, купил земята във Вирджиния, защото искал да стане фермер. Как дядовците й по майчина и по бащина линия са били приятели и затова, когато майка й имала неприятности, нейният баща се обърнал за помощ към сина на своя стар приятел.
Малко объркващо, предполагаше Камила, но като за начало добро. И после щеше да спомене нещо в духа на: „О, и споменах ли, че майка ми е от Кордина?“
Това, надяваше се, щеше да отвори вратата малко по-широко. Ако имаше късмет, той щеше да изкоментира нещо или да зададе някой дребен въпрос, така че тя уж между другото да спомене, че вуйчо й, братът на майка й, бе Негово кралско височество Александър Кордински.
А на това Дел сигурно щеше да се засмее и да каже нещо от сорта на: „Да бе, сестричке, разбира се, ти пък си Кралицата на пролетта“.
А Камила щеше също да се засмее и да каже нещо като: „Не, не, просто една обикновена принцеса в открадната ваканция“. А от това, каза си тя, никога нищо нямаше да излезе.
Изруга от безсилен гняв, и то на френски, и подпря брадичка на юмрука си.
— Дошла си чак дотук, за да ругаеш в храстите ли?
Камила ахна, разсипа кафето върху ръката си, извъртя се и се озова срещу Дел.
— Повече ми харесва, когато трополиш като слон.
А на него повече му харесваше, когато не мислеше колко е красива.
Бе се събудил с болезнено желание за нея. Струваше му се, че ако една жена му се напъхаше в леглото, най-малкото, което можеше да направи, бе да си остане там. После изпадна в паника, защото нея я нямаше в къщата. От тази мисъл се втурна да я търси, докато ребрата зверски го заболяха и се успокои.
Оказа се по-зле, сто пъти по-зле, защото тя не си бе отишла. Седеше си тук, зад гърба й бяха слънцето и водата, и приличаше на излязла от книжка с приказки.
Светлината играеше в косите й като диаманти в корона. Очите й бяха по-скоро златисти, отколкото кафяви, и изглеждаха невероятно ярки на фона на свежата чиста кожа. Устните й, тези прекрасни големи устни, бяха застинали в полуусмивка.