Искаше му се, както му се бе искало предишната нощ, да обвие ръце около нея. Просто да я прегърне.
А това бе лудост.
— Не подуших закуска.
— Защото още не съм започнала да я правя. Мислех, че ще поспиш малко повече.
— Казах, че ще започнем рано.
— Започнахме. — Камила се усмихна широко. — Не бях сигурна дали още е в сила, след снощи. — Тъй като той не се приближаваше към нея, тя пристъпи към него. Вдигна ръка да го погали по косата. — Как се чувстваш?
— Добре съм. Слушай, за снощи…
— Да? — Камила се вдигна на пръсти и леко докосна устни до неговите. И мускулите на корема му станаха на възли.
— Ние не изяснихме нищо… Виж, това с нищо не ни обвързва.
В гърлото й започна да се надига гняв, ала тя го преглътна.
— Да съм се опитала да те вържа, докато спеше?
— Не искам да кажа… — Мразеше да го карат да се чувства така, сякаш трябва да се оправдава. — Просто искам да е ясно, защото снощи не стигнахме до това. Приятно ни е заедно и не желаем да усложняваме нещата, а когато свърши, значи е свършило.
— Това е съвсем ясно. — Нямаше да е изискано да го изрита, а и Камила не обичаше физическото насилие. Особено срещу умствено непълноценни. Затова се усмихна непринудено: — Тогава няма за какво да се тревожим, нали? — С приятно, дори търпеливо изражение прокара длани по гърдите му, нагоре по раменете и после в косите. И притисна устни към неговите в жарка целувка. Изчака ръката му да се свие в юмрук на гърба й, после пъргаво се отдръпна и го остави разтреперан. — Ще направя по един омлет и сядаме да работим.
Нещастник, помисли с известно умиление, когато Дел я хвана за ръката и тръгнаха обратно към къщата. Много си загазил.
ОСМА ГЛАВА
Преживяха една седмица в относително спокойствие. Камила реши, че когато е намесен Дел, спокойствието винаги ще е относително. Неговата раздразнителност бе едно от нещата, което вече бе свикнала да очаква. Всъщност, това бе част от чара му.
Нахвърли се върху неговите книги по археология. Макар той да мърмореше, че му се рови из нещата, тя знаеше, че искреният й интерес към неговата област му бе приятен.
Когато му задаваше въпроси, Дел отговаряше, и то с все повече подробности. Стана им навик да обсъждат това, което Камила бе прочела. Понякога той дори без никаква връзка й предлагаше друга книга или раздел, които можеше да иска да прочете.
Когато й даде една малка каменна брадва от своята колекция, за нея древното грубо оръдие бе по-ценно от диамант.
Това бе повече от подарък, мислеше тя. Много повече от спомен. Според нея това бе символ.
Дел почти не измърмори, когато трябваше да я закара до града да си прибере колата. И прие за даденост, че каквито и планове да бе имала преди, сега, с кола или не, щеше да остане за известно време.
Напредваха, мислеше Камила.
Успя да направи и още няколко крачки. Научи, че баща му бе англичанин, също оксфордски възпитаник, и се бе запознал с майка му, американка, по време на разкопки в Монтана, ръководени от доктор Кейн-старши.
И така, той бе прекарал част от детството си в Англия, част във Върмънт, и основно по фургони и палатки на разкопки в различни части на света.
Брадвата, която й бе дал, бе от Кент, и Дел я бе намерил като момче. Това правеше подаръка двойно по-ценен за нея.
Можеше да чете на санскритски и на гръцки, и веднъж го бе хапала коралова змия.
Белегът точно под лявото му рамо бе от ножа на един пиян в някакъв бар в Кайро.
Колкото и да бе глупаво, тя намираше всичко това неописуемо романтично.
Камила отиде с колата си до града да изпрати по пощата кореспонденцията му и първия от неговите отчети. Техните отчети, поправи се самодоволно. Нейният принос не се ограничаваше само до уменията да пише на машина и той бе успял да го признае с по някое одобрително изръмжаваме, когато му предлагаше промяна или друга гледна точка.
Двамата бяха добър екип.
Когато правеха любов, изглеждаше, че на света няма никой и нищо, освен тях двамата. Миналото и бъдещето бяха далечни и без значение в това напрегнато и нетърпеливо настояще. От начина, по който я гледаше, когато се слееха, от начина, по който очите му оставаха приковани към нейните тя разбираше, че и за него бе същото.
Никой от мъжете, които се бяха докосвали до живота й, не бе имал такова въздействие върху сърцето й, върху тялото, върху мислите. Надяваше се… Имаше нуждата да знае, че и за него бе същото.
Никакво обвързване, помисли Камила и изсумтя. Типично. Ако не искаше обвързване, защо бе започнал да се разхожда с нея в гората? Защо й отговаряше търпеливо — е, търпеливо като за него — когато му задаваше въпроси?