Защо понякога го улавяше да я гледа така? Толкова настойчиво и съсредоточено, сякаш бе загадка, която се опитва да разгадае?
И защо в най-неочаквани моменти Дел просто се протягаше и улавяше устните й в целувка, от която мозъкът й започваше да пращи?
Този човек бе влюбен в нея. Просто бе прекалено твърдоглав, за да го осъзнае. Или поне да го признае.
Щеше да му даде още малко време, после щеше да му каже, че тя бе влюбена в него. Когато той свикнеше с тази мисъл, щеше да му обясни за останалата част от живота си.
Всичко изглеждаше толкова разумно, докато си вършеше работата из града. Когато влезе в антикварното магазинче, бе в прекрасно настроение. Щеше да опита да даде часовника първо на Сара, така реши. Бе ужасно да има толкова малко пари и Дел да трябва да й дава всеки път, когато потрябва нещо за къщата.
Освен това, ако можеше да участва и тя с пари, щеше да може с пълно право да настоява и той да поеме част от домакинските задължения. Време бе и Дел да измие някоя и друга чиния.
— Добро утро — усмихна се на Сара, провирайки се между антиките.
Сара затвори списанието, което прелистваше.
— Добро утро… Ъ-ъ-ъ, госпожице Брин.
— Забелязах, че имате бижута и часовници втора ръка.
— Да — отвърна предпазливо Сара, като се взря в лицето й.
— Мислех си дали това би ви заинтригувало. — Камила свали часовника си и й го подаде.
— Прекрасен е. М-м… — Сара колебливо обърна часовника, прокара пръст по гладката златна повърхност, загледа се в проблясването на диамантите. — Не е от този тип неща, които ние обикновено… — Замълча и просто я зяпна.
— Няма значение. Мислех да видя дали имате интерес да го купите. Ще попитам в бижутерията.
— Вие сте тя — едва чуто прошепна Сара. Очите й се бяха разширили от смайване.
Гърлото на Камила болезнено се сви, ала лицето й остана съвършено спокойно.
— Моля?
— Помислих… Когато бяхте тук онзи ден… Знаех си, че приличате на някого.
— Всеки прилича на някого. — Камила протегна ръка да вземе часовника си. — Все пак ви благодаря.
— Принцеса Камила. — Сара притисна ръце към устата си. — Не мога да повярвам. Принцеса Камила в моя магазин. Вие сте тук. И тук! — Победоносно разтвори списанието. А в него Камила с ужас видя собственото си лице, обявено за едно от най-красивите в света. — Подстригали сте си косата. Цялата тази невероятна коса.
— Е, да — въздъхна примирено Камила. — Беше време за промяна.
— Изглеждате прекрасно. Дори по-добре, отколкото… — Сара изведнъж пребледня. — О, извинете ме. Ъ-ъ-ъ-ъ… Ваше Височество. — Бързо се отпусна в поклон, от който русата й опашка подскочи.
— Недейте, моля ви. — Като се мъчеше да се усмихне, Камила погледна към вратата и се помоли наум да не дойде някой друг купувач. — В момента пътувам много дискретно. Настина бих предпочела така да си остане.
— Записах си онзи документален филм за кралското семейство. След като си тръгнахте миналата седмица, все мислех и мислех, и накрая ми просветна. Пак го изгледах. Но си казах, че не може да съм права. Не може Диамантът в короната на Кордина просто да се отбие в моя магазин за стари бутилки. Обаче ето ви тук.
— Да, ето ме тук. Сара…
— Пустеят му Дел! — От възбуда Сара не можеше да спре да бъбри. — Знам, че от него думите с ченгел трябва да се теглят, ала този път вече го прекали. В къщата му живее кралска особа, а той да не каже и думичка.
— Той не знае. И бих предпочела това да си остане така, поне докато… О, Сара…
Едно бе в магазина й да има принцеса, съвсем друго — тази принцеса да изглежда толкова ужасно нещастна.
— Божке! — Сара прехапа устни и бързо заобиколи щанда, но се спря миг преди да я хване за ръката. Не мислеше, че се прави така. — Искате ли нещо за пиене, Ваше Височество?
— Да. Да, благодаря.
— Имам… Леле, толкова се шашнах. В офиса си имам чай с лед.
— Много любезно от ваша страна.
— Няма нищо. Само да… Ох, ще сложа табелата, че е затворено. — Втурна се към вратата, после обратно, закърши ръце и не можа да се сдържи да не направи още един реверанс. — Зад щанда. Не е много.
— С удоволствие бих изпила нещо студено. — Камила влезе след нея в малкия офис и се разположи на един въртящ се стол, докато Сара се мъчеше да отвори вратата на малкия хладилник. — Моля ви, недейте да нервничите. Аз не съм по-различна, отколкото първия път, когато дойдох тук.
— Моля за извинение, Ваше Височество, обаче сте по-различна. Разбира се, че сте по-различна.
— Няма нужда да се обръщате към мен с титлата ми. Достатъчно е „мадам“, а в този случай бих предпочела просто по име.
— Не мисля, че бих могла. Виждате ли, чела съм за вас и вашето семейство от малка. Ние сме почти на една и съща възраст и аз си представях, че живея в палат и обличам всичките тези красиви дрехи. Че съм принцеса. Мисля, че повечето момиченца си мечтаят да са принцеси. — Обърна се с блеснали очи към Камила. — Чудесно е, нали?