— Може да бъде. Сара, искам да ви помоля за една голяма услуга.
— Всичко. Всичко, което пожелаете.
— Ще ми обещаете ли да не казвате на никого?
Сара премигна.
— На никого? Съвсем на никого?
— Само за малко. Моля ви. Сара, да си принцеса може да е чудесно, но виждате ли, когато бях малко момиченце, имаше моменти, в които си мечтаех да съм просто това. Просто едно обикновено момиченце. Сега искам малко време, за да изживея тази мечта.
— Наистина ли? — Звучеше прекрасно романтично. — Сигурно всеки иска каквото си няма. — Тя подаде на Камила чаша чай с лед. — Това ще ме убие — призна Сара и се засмя накриво. — Обаче няма да кажа. Бихте ли… Ще имате ли нещо против… Ъ-ъ-ъ… Мадам, да се подпишете на списанието ми?
— С удоволствие. Много ви благодаря.
— По-хубава сте, отколкото си мислех. Винаги съм си представяла, че принцесите са… Ами, снобки.
— О, можем да бъдем и снобки — усмихна се Камила и отпи. — Зависи.
— Може би, ала извинете ме, вие изглеждате толкова… Нормална.
Усмивката на Камила стана по-топла, очите й също.
— Това е най-хубавото нещо, което можехте да ми кажете.
— По-изискана, разбира се. Веднага го забелязах, но… — Очите на Сара отново се разшириха. — И Дел не знае?!
В нея се надигна вина.
— Не е ставало дума.
— Съвсем в негов стил. Заплес. — Сара вдигна ръце. — Истински заплес. Когато ходехме, мисля, че през половината време забравяше как се казвам. И забравяше да забележи какъв цвят са очите ми. Направо полудявах. И после ми се усмихне и ми каже нещо, което да ме разсмее, и вече не се ядосвам толкова.
— Знам какво имате предвид.
— В някои неща толкова го бива, а в други е такъв дървеняк. — И тя вдигна чаша и едва не я изпусна, като забеляза замечтаното изражение на Камила. — Божичко! Да не сте влюбена в него?
— Да. И ми трябва още малко време, за да го убедя, че тази мисъл му харесва.
Също като на филм, каза си Сара.
— Колко хубаво. Наистина хубаво. И като си помисли човек, направо е идеално.
— За мен е идеално — призна Камила и стана. — Задължена съм ви, Сара, и няма да го забравя. — Протегна ръка и Сара припряно изтри своята в панталона си, преди да я поеме.
— Радвам се да ви помогна.
— Ще дойда да ви се обадя, преди да замина — обеща Камила и тръгна обратно към магазина.
Когато взе часовника си от щанда, Сара отново прехапа устни.
— Ваше Височество, мадам, наистина ли искате да продадете този часовник?
— Всъщност, да. Точно в момента съм останала без пари в брой.
— Не мога да ви дам колкото струва, нито дори близо до това. Ала бих могла… Бих могла да ви дам назаем петстотин. И… Ами, можете да вземете мастилницата, която толкова харесахте.
Камила я погледна. Жената, помисли тя, бе нервна, стресната и смутена. Но това не й пречеше да иска да помогне. Още един подарък, помисли Камила, който щеше скъпо да цени.
— Когато тръгнах на това мое пътуване, исках да открия… Да намеря част от себе си и да видя… Не съм сигурна как да го кажа… Може би просто да видя нещата от различен ъгъл. Такъв прекрасен подарък е да намеря и приятел. Вземете часовника. Ще го броим за размяна, между приятели.
Дел излезе на предната тераса и се вторачи в изровената алея. Отново. Колко време можеше да отнеме да се свършат няколко дреболии? Това бе проблемът с жените. Те превръщат няколкото дреболии в пътешествие до Божи гроб.
Искаше си обеда, искаше чаша кафе и искаше някой да отговори на половин дузина писма, които бе получил на преносимия си компютър по електронната поща тази сутрин.
И всичко това, бе принуден да признае, можеше да свърши и сам. Винаги бе вършил сам.
Това, което искаше, бе нея. По дяволите.
Животът му, каза си той и пъхна ръце в джобовете, бе пълна каша. Камила бе разбъркала всичко, бе го разфокусирала, бе разрушила установения му стереотип.
Трябваше онази нощ да я остави под дъжда. Тогава всичко и досега щеше да си бъде както си бе било преди. Нямаше някаква жена да разбърква къщата му. Да разбърква живота му.
Коя, по дяволите, бе тя? В този неин остър и многостранен ум имаше скрити някакви тайни. Ако бе в беда, защо просто не му кажеше, за да й помогне?
Дел имаше нуждата Камила да му го каже, да му се довери, да разчита на неговата помощ.
И кога, по дяволите, бе започнал да се възприема като някакъв рицар на бял кон? Това бе глупаво и напълно не в негов стил.