— Ако ще се правиш на нахален…
— Може би си се надявала, че някоя нощ ще дойда в стаята ти — продължи той и насочи пръсти надолу — и ще направя това.
— Аз никога… — Бедрата й се надигнаха. — Господи, Дел!
— Нека ти покажа какво мислех да направя.
Издигна я до един сияен връх, а когато тялото й започна да се мята, улови с устни стенанието й и после затвори зъби върху гърдите й, измъчвайки превъзбудената плът през памучния сутиен.
Смъкна надолу презрамките и с целувки се спусна по раменете й, почти нежно, докато ръцете, му я обхождаха, изследваха и плячкосваха.
Тя полудя под него. Потрепери, изгубила равновесие, почти изплува и той отново я запрати в тъмните дълбини на удоволствието. Ръцете й напразно се мъчеха да се освободят от хватката му и тази безпомощност добавяше допълнително вълнение към потресените усещания.
Тялото й се бе разтопило и Камила трепереше от жаравата, която я обливаше и изгаряше кръвта й. И въпреки това тя се извиваше към него и отчаяно търсеше още.
Чу гласа му, тих и дрезгав:
— Ще ти бъда задължен за това — каза Дел и с едно грубо дръпване разкъса сутиена на две.
После устните му, зъбите му, езикът му намериха плътта й. От нея се изтръгна стон.
— Пусни ме. Пусни ми ръцете. Имам нужда да те докосвам.
— Не още, не още. — Ако сега го докоснеше, всичко щеше да свърши прекалено бързо. Не бе предполагал, че можеше да се възбуди до лудост само от това, че я възбужда. Искаше я слаба, рухнала и стенеща.
И искаше да взема, да взема, да взема.
Когато я усети как се отпуска под него, когато почувства как освобождаването се разлива в нея и я оставя без сили, това все още не бе достатъчно.
Разкъса бикините й и изпита мрачното удоволствие от звука на раздираща се тъкан. После с устни отново я докара до лудост.
Накрая, когато Камила мислеше, че не би могло да има нещо повече, той я изпълни. Ръцете й се изплъзнаха от влажните му длани, устните й нетърпеливо се протегнаха към неговите.
И тя се уви около него като лоза.
— Mon amour. Mon coeur — шепнеше в несвяст, докато заедно се прехвърляха през следващия връх. — Toujours mon amour.
Заспаха, проснати един върху друг като изтощени деца. А когато се събудиха, замъглиха стените на тясната му баня, докато отново се взеха един друг под горещите струи на душа.
Когато разбра, че Дел предприема безпрецедентна стъпка — почивен ден, — Камила приготви кошница за пикник и го убеди да споделят един късен обед край езерото.
Нямаше нужда много да го убеждава. Пикникът, мислеше той, бе нещо романтично. А в момента бяха в романтичния етап на играта.
Тя изглеждаше щастлива, мислеше Дел. Успокоена. Лицето й грееше, очите й бяха топли. Ако бе художник, сега щеше да я нарисува и да озаглави портрета „Доволната Камила“.
Не се чувстваше глупаво, когато й го каза. Или поне не много.
— Точно така се чувствам. Тук много ми харесва. — Тя се бе излегнала на брега и зяпаше пухкавите облаци. — Толкова е тихо, сякаш на света няма никой друг. — Обърна глава да му се усмихне. — Идеално за отшелник.
— Аз не съм отшелник. — Той дояде последния от красивите триъгълни сандвичи, които Камила бе приготвила. — Просто не обичам около мен да има хора.
— Аз обичам хората. — Тя се претърколи по корем. — Често те са много по-мили, отколкото очакваш — добави, като мислеше за Сара. — Но понякога, ако нямаш място, където да бъдеш сам, или където да останеш на спокойствие, забравяш това и виждаш само изискванията, отговорностите, задълженията, които са свързани с другите хора.
— Ако нямаш място, където да бъдеш сам, не можеш да свършиш нищо.
— Ти имаш такава цел, своя собствена цел. Това е дар. Не всички го имат. — Очите й се замъглиха. — Някои хора се лутат в търсене на целта си и толкова много хора изведнъж откриват, че нямат никаква цел.
— Не ми приличаш на човек, който се лута.
— Хм. Понякога работоспособността също може да бъде недостатък. Без времето, което можеш да прекараш на спокойствие, преставаш да виждаш предимствата и недостатъците. Можеш да забравиш не само кой си, а и кой искаш да бъдеш. — Камила му се усмихна и отново се обърна и облегна глава в скута му. — Така че тук ми харесва, защото ми помогна да си спомня.
— И коя си ти, Камила?
Тя разбираше, че Дел иска отговор, истински отговор. Ала усети, че не може да заговори и безвъзвратно да сложи край на този момент. Затова се измъкна:
— Аз съм една жена, която няма отново да забрави. — Взе една слива, отхапа и му я подаде. — Харесва ми да съм сама с теб, Дилейни.
И щеше да му даде остатъка от този прекрасен ленив ден, преди при тях да дойдеше Камила Кординска.